Тери Хейс
Аз съм пилигрим (169)

32.

— Объркахме пътя ли? — попитах и посочих купчината отломки напред.

Кумали вече не беше сама.

Първият наемник, когото бях видял, беше излязъл от прикритието си. Гледаше ме от упор, без да се крие, пазеше изхода.

Беше здравенякът, единият от двамата, влезли в хотелската ми стая. Още беше с коженото яке и впитата тениска. И чак тогава, може би защото го виждах в плът и кръв, може би защото сетивата ми бяха крайно изострени, но си дадох сметка, че съм го виждал на снимка, преди много време — ухилен, на яхтата на Христос Николаидис, закотвена в Санторини.

Тогава разбрах от кой наркокартел Кумали е потърсила помощ и защо — когато старецът от Солун е чул, че става дума за агент на американското разузнаване, е приел поканата с радост.

— И ти ли се разхождаш? — попитах здравеняка. — С децата ли си?

Не биваше да си мислят, че подозирам нещо, трябваше да са сигурни, че изненадата е на тяхна страна, иначе Сарацина можеше да разбере, че му се готви капан.

Чух стъпки по отломките — здравенякът беше за отвличане на вниманието, нападението дойде отзад. Никакво време за мислене. Трябваше да взема решение. Да или не? Старт или не?

Натиснах един бутон на телефона — силно и кратко.

Решението се оказа правилното. Пръстът ми едва се бе отделил от клавиатурата, когато ми скочиха — много бързо и професионално. Бяха двама. Паднах на колене, обаче преди това успях да натреса единия по ларинкса с лакът, така че той се свлече в адска болка. Другият ме хвана отзад и започна да ме удря с юмрук по лицето. Усетих, че скулата ми отива. Бих могъл да отвърна, но това беше представление — нямаше нужда да ме пребиват, по-късно щях да имам нужда от всичките си сили.

Улових се за лицето и се проснах в прахоляка. Вече броях. Четири минути. Двеста и четирийсет секунди. Двеста трийсет и две. Двеста…

Мъжът с отеклия ларинкс се изправи и се присъедини към другия. Видях лицето му. Беше като бик — набит, късо подстриган, в очите му имаше жестокост, каквато рядко се вижда извън затвора. Бях го виждал и преди, както и изражението му — на полицейска снимка, предоставена от гръцката полиция. Спомних си, че този тип наистина има много дебела кожа. Беше Патрос Николаидис, бащата на Христос. Кръстника беше напуснал ограденото си имение.

С помощника му измъкнаха пистолета от колана ми, разкъсаха ризата ми, опипаха чатала ми, свалиха обувките ми, за да видят дали нямам скрити оръжия. Срязаха джобовете ми и взеха портфейла, ключовете и телефона. След това Николаидис извика на Кумали:

— Донесе ли ги?

Тя му подхвърли полицейски белезници и двамата с другия извиха ръцете ми отзад и стегнаха китките ми толкова силно, че след двайсетина минути тъканите щяха да започнат да умират поради липса на кръв. След като се увериха, че са ме обезвредили, се изправиха, взеха оръжията си, счупиха телефона ми, пуснаха го до беретата ми и продължиха да дишат тежко. Говореха на смесица от гръцки и албански, но не беше трудно да се досетя какво си казват — тези американски агенти не са и наполовина толкова добри, колкото си мислят, особено ако се изправят пред истински здравеняци от Балканите.

След това старият бик пристъпи напред — държеше приличен глок, — погледна ме, както лежах с физиономия в прахоляка и закопчани зад гърба ръце, и ме изрита в ребрата с всички сили с подкованата си отпред обувка.

— Това ти е за гърлото ми — изхриптя и направи знак на помощника си и здравеняка — и двамата носеха автомати „Скорпион“ — да ме изправят.

Успях да не повърна от ритника в ребрата, олюлях се и погледнах Кумали.

— Какво значи това? — попитах през зъби. Дишах на пресекулки, защото болката в лицето и гръдния кош идваше на остри пристъпи. Този път не се преструвах. Изобщо. Това не беше разходка в парка.

Сто седемдесет и осем секунди.

— Не трябваше да пресичаш българската граница с наетата кола — каза Кумали. — Беше глупаво — там има камери за разпознаване на регистрационни номера.

Не опита да прикрие задоволството си. Че как иначе — беше изиграла елитен американски агент.

— Българската граница? — отвърнах. — Никога не съм пресичал шибаната българска граница!

Тя поклати презрително глава.

— И не си ходил до Свиленград, и не знаеш какво е Ярка светлина, и не си чувал за дома за сираци, за малкия? Ти си Майкъл Джон Спиц и си агент на разузнаването, член на специална група на ЦРУ.

Замълчах за миг, колкото да останат с впечатлението, че съм изненадан, но опитвам да го скрия.

— Не знам за какво говориш — казах. — Знаеш, че съм агент на ФБР и че съм тук, за да разследвам…

Фрас! Ритникът беше малко под капачката и си поех рязко дъх, за да овладея жестоката болка. Ако не ме държаха, щях да падна.

— Продължавай да лъжеш — каза Патрос Николаидис с усмивка. Приятно е да виждаш хора, които обичат работата си.

Сто трийсет и две секунди.

И тогава го видях.

Най-търсеният човек на планетата се появи от страничен проход, излезе от сенките и застана в триъгълник слънчева светлина от тавана.

Беше висок и мускулест, точно както очаквах да изглежда един воин муджахидин. Евтиният му европейски костюм не успяваше да прикрие натрупалото се у него напрежение. Опасен — това беше първата дума, която се появи в объркания ми от болката ум. Погледнах го в очите — нямаше начин да не забележиш проницателната интелигентност, скрита в тях. „Бъди внимателен — казах си. — Бъди много, много внимателен“.

Брадата му беше оформена старателно, зъбите стиснати, устните присвити в решителна линия — излъчваше авторитет, усещане за сила.

— Мисля, че търсите мен, мистър Спиц — каза тихо.

— Името ми не е Спиц и нямам представа кой си и…

Видях как ботушът на Бика се издига и се стегнах в очакване на удара, но Сарацина вдигна ръка и го спря.

— Моля ви — каза ми, сякаш лъжите го нараняваха физически. — Сестра ми, слава на Бога, има контакти в турското разузнаване. Тя откри кой сте вие в действителност…

— Сестра ви? — учудих се.

Той не ми обърна внимание.

— Тя не знае нищо за работата ми и за мен самия, особено през последните години, но отлично знае какво се случва с мюсюлманите, преследвани от агентите на ЦРУ. Целият арабски свят знае.

— Аз съм агент на ФБР — повторих в червената мъгла на болката. — Казвам се Броуди Уилсън и разследвам убийство.

— Не разполагам с много време. Ще задам няколко въпроса и искам точни отговори, разбираме ли се?

— Какво мога да кажа!? Не съм Спиц! Нямам представа за какво говорите!

Деветдесет и осем секунди. Това беше всичко — обаждането на Брадли не можеше да бъде по-навременно. Коляното ми отичаше и ме заливаха болезнени вълни, гърдите ме стягаха и беше все по-трудно да говоря заради скулата.

— Не си причинявайте това, Спиц — каза Сарацина. — Вие сте американец, човек без бог. Когато застанете пред пропастта, когато ви разкъсват на колелото, към кого ще се обърнете за помощ? Допуснахте поредица грешки, оставихте достатъчно следи, за да стигнете тук. Наистина не сте толкова добър. Защо според вас допуснахте тези грешки? Чия ръка ме предпазваше? Кой ви доведе на това място? Не, не е Лейла ал Насури Направи го Аллах.

Замълчах, отпуснах се леко, като човек, претърпял поражение. Здравенякът и помощникът му отпуснаха хватката за момент, както опитваха да ме подкрепят, и аз се хвърлих рязко напред и забих чело във физиономията на Николаидис. Долната му устна се сцепи, рукна кръв, той залитна назад и изплю два долни зъба.

Още няколко секунди. „Хайде, Бен — вече може! Не бъди прекалено точен!“

Бика изрева от болка и се спусна към мен, но го спря рамото на Сарацина, който застана между нас.

— Губим време — каза той и погледна първо здравеняка, после другия. — Започвайте.

Бих предпочел да продължим да си бъбрим. Поне още трийсет и шест секунди. Но тези типове като че ли не харесваха този вариант. Двете албански горили ме повлякоха назад, към прохода, и се озадачих — мислех, че акумулаторът или другото оборудване, от което имат нужда, ще им е подръка.

Объркването ми се изпари, когато видях пълното мраморно корито и си дадох сметка какво означава. Мислено опитах да превключа скоростите — бях се подготвил за болка, не за ужас. Смятах, че ще издържа електродите или клещите, с които се изтръгват нокти, за малко, обаче сега влачех краката си, опитвах да печеля секунди — всяка щеше да е от значение. Ако се разприказвах, всичко щеше да отиде по дяволите.

Четирийсет и две секунди. Наркотрафикантът от Дои Сам Муан, онзи, закоравелият тип с белезите от мачете по гърдите, беше издържал двайсет и девет.

Сарацина спря до мраморното корито и каза нещо на сестра си на арабски. Не разбрах думите, но жестът му беше повече от красноречив — приканваше я да се разходи. Това, което щеше да се случи, не беше подходящо за жени.

Трийсет и осем секунди. „Не ме разочаровай, Бен!“