Тери Хейс
Аз съм пилигрим (85)

20.

Не беше трудно да открия Френската къща.

След като излезеш от Бодрум и стигнеш южния нос, тръгваш по широкия път, който се вие между надвиснали кипариси, и продължаваш, докато вече няма накъде.

Когато стигнах, беше почти тъмно. Голямата порта от ковано желязо, която затваряше пътя — сега на гърба й висеше черен плат, за да не се вижда вътре, — беше затворена, а фенерите върху каменните колони отстрани не бяха запалени. В малка горичка отстрани имаше полицейска кола, която почти не се виждаше в тъмнината, а когато приближих, полицай се показа през прозореца и започна да крещи на турски да се махам.

Изключих двигателя и слязох от колата. Ченгето отвори вратата, озъби се, заръмжа, видях, че посяга към палката си. Съжалявам да го кажа, но турските полицаи нямат навика да казват по два пъти. За щастие го изпреварих: извадих златната си полицейска значка и я насочих към физиономията му, когато наближи.

Той я разгледа за момент ядосано, после се върна до служебната си кола. Чух го да спори по радиото, а когато най-накрая му наредиха какво да прави, си вдигна задника и отдели от скъпоценното си време, за да отиде до врата за пешеходци, която се отваряше с електронен код. Устройството беше монтирано в бетона, имаше дванайсет бутона, правено по поръчка, непробиваемо — никой нямаше да опитва да сваля панела и да манипулира кабелите вътре скоро. Две камери, монтирани на високата стена — една фиксирана и една насочваща се, активирана от движение — го наблюдаваха със стъклени очи. Полицаят улучи кода на втория път, след като се консултира с листче, отвори вратата и отстъпи назад. Когато минах покрай него, усетих миризма на алкохол.

Вратата щракна зад гърба ми и, сам в мрака, забелязах, че от вътрешната страна на стената има ивица, широка около трийсет метра. Реших, че е електронен крепостен ров, наблюдаван с камери и вероятно зареден с датчици за движение. Никой натрапник, дори ако приемем, че успее да се прекачи през стената, не би могъл да я прекоси незабелязано и да се добере до дърветата по-навътре. Къщата е била строена отдавна, когато Бодрум е бил никому неизвестно рибарско село, но още тогава собственикът е положил сериозни грижи, за да си осигури сигурност. Питах се защо.

Минах по път между дърветата, под тунел от клони, подметките ми хрущяха по чакъла. Ставаше все по-тъмно и по-тихо и макар и да не можех да обясня защо, разкопчах сакото си и се уверих, че лесно мога да стигна до беретата, мушната в колана ми отзад. Мястото беше такова, нощта беше такава.

Пътят сви покрай неработещ фонтан и се появи къщата. Видът й не ме успокои с нищо — беше голяма и тъмна, а онова, зловещото, което бях видял през платения телескоп, отблизо сякаш искаше да ме погълне. Повечето къщи, строени на красиви места, дори старите, са проектирани за гледката, с големи прозорци и много стъкла. Френската къща имаше широки стрехи, дъбова входна врата и прозорци, потънали дълбоко във варовиковата фасада. Усещането беше, че е строена, за да осигурява усамотение — и това усещане се засилваше още повече, защото всички капаци на горните прозорци бяха затворени.

Заобиколих сградата от едната страна, като избягвах тъмните сенки близо до стената, минах покрай площадка за хеликоптер и каменна постройка за охраната, близо до гаражите. Вътре нямаше никого. Оттам започваше пътека и тръгнах по нея. Минах през висок жив плет и излязох на терасирана морава от другата страна. Гледката беше удивителна — огърлица от далечни острови, осветеният замък на кръстоносците, светлините на Бодрум, прегърнали заливите, — но не ми хареса. Никак. Наречете ме параноик, но не можех да се отърся от чувството, че в къщата има някой, който ме наблюдава.

Обърнах се и погледнах назад — къщата беше тъмна, толкова тиха, че сякаш бе изпаднала в кома. Капаците на приземния етаж бяха отворени, но всички други бяха затворени. Свалих сакото си, оставих го на една пейка от тиково дърво и тръгнах надолу по стръмната пътека към беседката от ковано желязо. Накъде по средата на разстоянието надолу чух нещо над смълчаните акри и се обърнах към къщата — на терасата на третия етаж един капак се люлееше на пантите си. Можеше да е вятърът и нямаше как да знам дали е бил заключен, когато дойдох.

Стигнах беседката, направих няколко крачки на север и прекрачих парапета. На това място беше стоял Додж, когато е полетял надолу, и изведнъж ми се зави свят — бездната беше така стръмна и вълните долу действаха толкова хипнотично, че сякаш някой ме задърпа към тях. Почвата под краката ми беше ронлива и си давах сметка, че парапетът е на повече от ръка разстояние. Стори ми се, че почувствах или чух нещо близо зад мен — не бях сигурен, — но нямаше време да викам. Обърнах се рязко, хвърлих се към парапета, сграбчих го. Нямаше никого.

Овладях дишането си и се върнах на солидна земя. Бях абсолютно трезв и въпреки това, когато застанах от другата страна на оградата, можех да падна много лесно. Какво, по дяволите, е правил Додж там?

Погледнах пак нататък, иззад безопасния парапет. Опитах да си представя какво ли е било — гърмежите и многоцветните ракети във въздуха, музиката, която се носи от увеселителни лодки и заведенията по брега, сребристата луна, която спуска пътека от светлина чак до Гърция. Под всичко това, залитащ по моравата, се задава млад мъж, който е на наркотици от четири дни, който може би опитва да се измъкне от въздействието им и да изтрезнее, да успокои бушуващия тестостерон и вихрушката на параноята. Обаче защо, питах се, защо е тръгнал към беседката?

Реших, че е търсил нещо, може би във водата на залива. Колкото повече се е приближавал, толкова по-големи шансове би имал да го види. Заради това е взел бинокъла и или е стъпил на парапета, или го е прескочил. Какво обаче е търсел?

Разпечатката от мобилния му телефон — беше сред документите, които ми бе дала детектив Кумали — показваше, че никой не го е търсил един час преди и след смъртта му. Камерите за наблюдение също показваха, че никой не е излизал от стаята на охраната, за да говори с него.

И въпреки това нещо или някой го беше накарал да грабне бинокъла, да зареже прекрасната си приятелка, дрогата, да излезе от библиотеката, да мине през моравата и да опита да види нещо в тъмните води на залива.

Ако някой човек — буквално — го бе завел по пътеката през моравата, към беседката, най-логичното обяснение би било, че е знаел как да преодолее охранителната система или да проникне в имението през електронния пояс покрай оградата. Вероятно е бил някой, на когото Додж е имал доверие — иначе би вдигнал охраната. След това го е блъснал през оградата и е излязъл по начина, по който е влязъл.

Почти веднага в главата ми се появи друга мисъл — ако е убийство, неотдавна бях видял нещо подобно, като качество. От другата страна на света, в „Истсайд Ин“. Всякакви съмнения за връзка между двете изчезваха бързо.

Обърнах се, минах през моравата, взех си сакото и се изкачих по стъпалата до терасата. Беше време да вляза в старата мрачна къща.