Тери Хейс
Аз съм пилигрим (60)

46.

Изненадващо, но Джеймс Гроувнър беше интелигентен, приятен и скромен човек — с други думи, доста далеч от представата за типичния политик. Никой не беше очаквал, най-малко от всички той, че някога може да стане президент на Съединените щати.

Беше бизнесмен през почти целия си трудов живот, като основната му дейност беше да купува производствени фирми в тежко състояние и да ги изправя на крака. Някои биха го нарекли старомоден, но той вярваше в американската индустрия и уменията на американските работници и смяташе, че трудолюбивите мъже и жени заслужават добра заплата и прилично здравеопазване. Не вярваше обаче в профсъюзите — смяташе, че ако капиталът се управлява правилно, от тях няма нужда. Излишно е да се казва, че служителите му му се отплащаха с лоялността си, а производителността им винаги беше сред най-високите в страната.

Успехът — и богатството, — които следваха подхода му, му позволяваха да купува все по-големи предприятия и постепенно му създадоха име на човек, решен да спаси индустриалната база на страната. В предаването „60 минути“ нарекоха предаването за него „Възраждащият се Феникс“. Малко след това, изглежда, са му предложили да оглави външната търговия и той — вече достатъчно заможен и готов да приеме ново предизвикателство — прие. За човек от реалния бизнес, създал сам себе си, държавната администрация и безкрайната й бюрокрация са като божие наказание, но той не бе от хората, които се отказват лесно, и постигна такива успехи, че когато секретарят по здравеопазването се забърка в корупционен скандал, зае мястото му в департамента.

Жена му почина от рак на гърдата и той внесе в мухлясалата сграда на Индипендънс Авеню такава решимост, каквато не беше виждана от години. Масово го смятаха за защитник на правата на обикновените граждани — с което гневеше лобитата в здравеопазването — и авторитетът му нарастваше още повече. След още две години го поканиха да заеме второто място в президентската надпревара. Кандидатът беше жена — първата, издигана някога за най-високия пост от името на голяма партия — и Гроувнър явно е бил наясно, че е избран, за да балансира със силно мъжко присъствие.

Никой от приятелите му не очаквал да приеме, но тъй като с Ан нямали деца, след смъртта й за него ставало все по-трудно да запълва празнината. В резултат работел повече и се захващал с все по-трудни задачи. Зад енергичната му външност всъщност се криеше един тъжен човек — и почтен също така.

След два дни внимателно обмисляне приел, но в самотните пространства на собствения си ум едва ли е давал на себе си и на кандидатката големи шансове. Не даваха и социолозите. Страната вече беше избирала чернокож президент, но да приеме жена за главнокомандващ на въоръжените сили изглеждаше повече от прекалено особено на този етап.

После, докато говореше пред митинг в Айова — само два месеца преди изборите, — кандидатката получи мозъчен кръвоизлив. Дори кадрите със свличането й на подиума при тежкия припадък да не бяха достатъчно обезкуражаващи за избирателите, следващите четири дни, докато тя беше в реанимация и семейството й бдеше край леглото й, се оказаха достатъчни.

През цялото това време Гроувнър поддържаше не само собствената си програма, но пое и голяма част от нейните ангажименти, с което буквално съвсем сам поддържаше кампанията жива. При всяка възможност разказваше как се е борил с болестта на жена си и напомняше на хората какво е истински важно в живота им — здравето и любовта на близките. За първи път политическа кампания звучеше искрено.

Той беше остроумен, приветлив и сърдечен, така че кампанията и социологическите проучвания започнаха да се променят. Истинският обрат обаче дойде, когато семейството реши да спре животоподдържащата система на кандидатката. Гроувнър бил в болницата и излязъл през странична врата за глътка въздух. След малко при него отишъл съпругът на покойната. И двамата смятали, че не ги наблюдава никой.

Но някой наблюдавал — вероятно служител на болницата — и този, който наблюдавал, заснел сцената с телефон. Зърнисто, записано от голямо разстояние, изображението беше неясно, но все пак личеше, че съпругът на кандидатката плаче. След миг, когато ставаше ясно, че човекът не може да сдържа емоциите си, Гроувнър го прегръща и го успокоява.

Двамата мъже, вече не млади, застанали край болницата — единият е кандидат за вицепрезидент и подкрепя другия в тежко време — това е толкова човешки, толкова нережисиран момент, че само минути след като неизвестният оператор качва записа в интернет, започва да се разпространява като зараза. Чрез този клип избирателите надникнаха зад пелената от медиен шум и пиар акции и видяха, че този, който зае първото място в кандидатпрезидентската двойка, не е човек, който се различава особено от тях.

На изборите Гроувнър не получи някаква смазваща преднина, но — може би най-малко вероятният кандидат в новата история на Америка — събра достатъчно гласове, за да спечели „Аз съм Линдън Джонсън — казал на приятелите си малко преди церемонията по встъпването му в длъжност, — но без убийство“.

Но въпросът, на който никой не можеше да отговори — и който опонентът му не преставаше да повтаря по време на кампанията, — беше дали Джеймс Балтазар Гроувнър има достатъчно здрави нерви, за да се справи със сериозна криза.

Всички ние — народът, светът, самият той — скоро щяхме да разберем.