Тери Хейс
Аз съм пилигрим (106)

41.

Оказа се скъпарско заведение за барбекю на брега — лъскана дървена тераса, увиснала над пясъка, платна от бял плат, затулващи слънцето, дизайнерски мебели и — никаква изненада предвид домакина ми — първокласен изглед към групички туристки, които се припичаха на плажа без горнища.

Веднага щом седнахме го попитах дали е чувал за връзката на къщата с нацистите в миналото и той ме погледна така, сякаш съм забравил да си изпия лекарствата.

— Шегувате се, нали? — Погледна ме в очите и видя, че не се шегувам.

— Чия е къщата? — беше следващият ми въпрос.

— Не знам точно — отговори той, някак стреснато. — Получих писмо, беше преди седем години, от адвокат в Лихтенщайн, който пишеше, че представлява благотворителната организация, собственик на имота. Организацията искала имотът да носи доходи.

— Поинтересувахте ли се кой стои зад тази организация? Кой е истинският собственик? — попитах.

— Разбира се. Дори наех адвокат, който да проучи въпроса, но след поредица кухи фирми стигна до задънена улица.

Не казах нищо, но бях наясно, че повечето от фондовете в Лихтенщайн са направени така, че да са непробиваеми. Това е причината, поради която това малко княжество — сто и петдесет квадратни километра всичко на всичко, сгушено между Швейцария и Австрия — е първата спирка на европейците, предимно германци, които искат да скрият активите си от данъчните си власти.

— Значи адвокатът на организацията е искал вилата да се дава под наем. Това след ремонта ли беше?

— Да. И са добри пари, срещу малко работа. Получавам наема, изваждам поддръжката и комисионата си и изпращам остатъка в банка в Лихтенщайн. Това е всичко. Няма ключове. Само кодове. Има четири портала, до един с електронни клавиатури, свързани с компютър — не можеш да ги надхитриш.

— Добре. Как действате? Идва нов наемател, за да прекара тук известно време, после какво?

— Срещам се с иконома им в къщата — всичките тези хора имат иконом и лични асистенти — обясни той. — Въвеждам шестцифрения код на клавиатурата и после диез. Екранът ме пита дали искам да сменя кода за достъп. Отговарям „да“, после въвеждам кода си още веднъж, чакам двайсет секунди и ми казва да въведа новия код. Отдалечавам се, тогава икономът въвежда свой собствен шестцифрен код — затова нямам представа какъв е. Правим същото и с останалите портали.

— След това те решават на кого да дадат кода? — попитах.

— Точно така. Водят си персонал, който е проверен, така че едва ли дават кодовете на непознати.

— Ами градинарите, поддръжката на басейна и така нататък?

— Зависи от наемателите, но не съм чувал някой да е давал код на местен човек. По принцип звънят на домофона на входа за обслужващия персонал, шефът на охраната ги проверява и отваря портите лично.

— А в края на времето на наема правите обратното? Въвеждат новия код, а вие го сменяте със своя?

— Точно така.

Млъкнах. Замислих се.

— А през зимата, когато няма наематели?

— Не е нужно да има чак такива мерки за сигурност — отговори той.

— Значи давате своя код на градинарите и другите работници?

— Не точно. Има домакин, който живее в къщата през тази част от годината. Той ги пуска да влязат и се грижи за поддръжката отчасти. Използва две стаи на тавана над хангара за лодки, но се изнася, когато започне лятото — богатите не обичат из имението да се разхождат непознати.

— Но прекарва там осем месеца в годината?

— Повече или по-малко — отговори той.

— И познава къщата по-добре от всеки друг?

— Предполагам.

— Как се казва?

— Джанфранко Лука.

— Къде мога да го намеря?

— През лятото работи тук на плажа — ръководи екип от масажисти, които обслужват туристите.

Келнерът се появи и му махнах да донесе сметката. Кая предложи да ме закара до Стария град, но му казах, че денят е хубав и предпочитам да походя пеша. Стиснахме си ръцете и той ми даде визитката си — приличаше на инкрустирана със злато — и ми каза да му позвъня, ако имам нужда от още информация.

Когато си тръгна, докато чаках рестото, погледнах визитката и изведнъж реших още една от неразгадаемите мистерии. В долния десен ъгъл беше записан телефонният му номер.

Първите седем цифри бяха 9 0 2 5 2 3 4 — същите, които някой беше записал в „Истсайд Ин“ и беше пуснал в тоалетната. Реших, че който е живял в хотелската стая, се е интересувал от наемането на скъпа вила в района. Нещо от рода на Френската къща.