Тери Хейс
Аз съм пилигрим (121)

56.

Фактът, че бях скрит в движеща се лодка, означаваше, че ситуацията ми се е подобрила — обаче е вярно и че десния борд на „Титаник“ първоначално е издържал малко по-дълго от левия. Намирах се в хале с няколко десетки турски полицаи, готови да ми видят сметката.

Претърколих се на палубата и още веднъж успях да преценя времето прецизно — в противоположната посока покрай мен се движеше красиво реставрирана яхта от шейсетте години. Отскочих от моторницата и се прехвърлих на задната й палуба. Проснах се на нея — беше от тиково дърво — и се понесох към товарните портали.

Някъде отзад чух оглушителен трясък — вероятно беше нов сблъсък, но нямаше време да се обръщам, за да видя. В този момент вдясно от мен от мрака изникна катамаран, който също бях задвижил.

Стоманеният му нос, подсилен, за да издържа презокеански пътешествия, би срязал моята яхта на две и аз нямаше какво да направя, освен да се държа здраво — ако скочех, щях да свърша като купчина изпочупени кости на петнайсет метра отдолу. Стегнах се в очакване на сблъсъка, но в последния момент се оказа, че се движа по-бързо и ще избегна удара — катамаранът мина зад яхтата и само одраска боята от корпуса.

Изведнъж блесна ярка светлина и когато погледнах надолу, видях, че ченгетата са вкарали мощни прожектори на стойки. Първата ми реакция беше да ги изгася с пистолета, но веднага размислих — така щях да издам къде съм. Предпочетох да се прикрия и да наблюдавам как ги насочват към тавана и оглеждат движещите се лодки.

Моята ме приближаваше до товарните портали с всяка секунда, но ченгетата с прожекторите долу действаха методично, осветяваха метър след метър и много скоро щяха да ме открият. Плъзнах се от едната страна, увиснах на борда и огледах дали долу има ченгета. В първия момент ми се стори, че няма, но после видях, че в хаоса и бъркотията съм се заблудил — ченге с костюм и вратовръзка влачеше кабели за нови прожектори.

Увиснал отстрани на лодката, буквално на върховете на пръстите си, чаках… чаках… и се пуснах. Паднах няколко метра надолу и едва не си извадих ръцете от ставите, когато се хванах за хоризонтална тръба, през която се подаваше вода на противопожарната инсталация. Нямах време да викам от болка — минах на ръце по тръбата, докато не стигнах над покрива на малък вътрешен склад за материали, където можех да се пусна. Оттам пропълзях до страничната стена и докато десетина ченгета се катереха към тавана, за да ме намерят, се спуснах долу, на пода на халето.

Без да пускам дистанционното, видях, че ченгетата продължават да се взират в гредите на тавана, и хукнах към портала, на десетина метра от мен. Ченгетата бяха оставили ролетните врати отворени и знаех, че веспата е само на двайсет метра оттам, в тъмнината, зад контейнерите за смет.

Тичах с всички сили… и нещо се раздвижи вляво. Обърнах се, вдигнах пистолета, но се оказа бездомно куче.

Но не в кучето беше проблемът — проблемът беше гласът, който изведнъж изрева зад гърба ми. Изрева на турски, но в някои ситуации всички езици са еднакви.

„Пусни пистолета и вдигни ръце“ — каза, в повече или по-малко точен превод.

Вероятно типът беше въоръжен и ме държеше под прицел от — ако се съдеше по гласа — около десет метра. Браво, турско ченге — твърде далече, за да ти скоча, твърде близо, за да не ме улучиш. Пуснах валтера, но задържах дистанционното.

Ченгето каза нещо и от тона реших, че ми нарежда да се обърна. Завъртях се бавно и застанах с лице към него. Беше ченгето с костюма и вратовръзката. Беше приклекнал в тъмнината, където свързваше кабелите на новите прожектори. И беше насочил злокобен глок към гърдите ми. Но не това ме изненада най-много. Най-много ме изненада кой е — оказа се Смукача.

Видя лицето ми и се изненада повече и от мен.

— Seni! — каза и повтори на английски: — Ти!

Когато осъзна пълните последствия на лайната, в които бях затънал, присви устни и се усмихна доволно. Вече споменах, че съм си създал вечен враг, и се оказах прав — за него това беше отмъщение с чуден завършек.

Зад него видях, че скоростната моторница е стигнала до края и вече се връща. Смукача, все още във възторг, изрева към тъмнината зад гърба си. Слава богу, не чух да споменава името ми и реших, че го пази за финала, като голямата изненада. Моторницата отгоре приближаваше, приближаваше…

Чух тропот на бягащи крака, все по-близо. Моторницата стигна точно над Смукача и имах около секунда да се задействам преди цялата ми мисия да отиде в небитието. Натиснах жълтия бутон.

Смукача чу дрънченето на веригите и погледна нагоре — куките, които държаха голямата лодка, я освободиха. Той беше твърде стъписан дори да извика — вместо това се опита да побегне. Не беше спортен тип обаче, а костюмът му беше твърде впит, за да му позволи нещо повече от малка крачка встрани.

Задната част, която беше по-тежка заради двигателите, падна първа. Удари го по черепа и го наби в гръдния му кош, разкъса врата му и го уби още преди да се е размазал на пода.

Докато трупът му се срутваше на бетона, аз вече се бях прикрил зад един подвижен кран. Моторницата удари пода и се пръсна на парчета метал и фибростъкло. Макар че стоманата на крана ме предпази от повечето отломки, все пак усетих пареща болка в левия си глезен.

Не й обърнах внимание. Хукнах към неясните очертания на вратата, които виждах през облака прахоляк. Чух крясъците на полицаите, които се предупреждаваха взаимно да се пазят, защото може да започнат да падат още лодки.

Изхвърчах през отворената врата и потънах в нощта. Изтичах до контейнерите, видях веспата и се зарадвах, че бях проявих предвидливостта да оставя ключа в стартера. Ръцете ми трепереха така, че може би щяха да са ми нужни пет минути, докато го намеря.

Моторът заработи, избръмчах иззад контейнерите за смет, после по тъмната уличка и потънах в нощта преди първите ченгета да излязат от халето.

Единствената ми грижа беше хеликоптерът, но не го виждах и чувах. Реших, че са го отпратили, защото са решили, че са ме хванали в капан. Така или иначе, когато излязох на по-оживените улици, намалих скоростта до разумното и без повече премеждия вкарах веспата в гаража, запазен за стария мерцедес на мениджъра.

Дори не забелязах, че съм ранен.