Тери Хейс
Аз съм пилигрим (138)

1.

Полетът на Турските авиолинии 473, от Милас, премина през косите лъчи на залязващото слънце и се понесе над Средиземно море, към Бейрут…

Излязох от хотела, качих се на фиата и подкарах направо към летището. Там взех първия полет в южна посока — възможно най-близо до Саудитска Арабия.

Идеята ми беше да спестя възможно най-много време. Още във въздуха се заех да организирам американски правителствен самолет да ме посрещне на пистата в Ливан.

Веднага щом се появиха блестящите води на Средиземно море и изгасна табелата „Закопчайте коланите“, взех мобилния си телефон и отидох в тоалетната. Заключих вратата и се обадих на Battleboi в Ню Йорк — нямах време да се тревожа кой подслушва и кой — не. Първо трябваше да науча къде в Саудитска Арабия отивам.

Обади се Рейчъл-сан.

— Аз съм — казах, без да обяснявам повече. — Трябва да говоря с шефа… Слушай — продължих веднага щом той взе слушалката: нямах време за празни приказки. — Каза, че си открил заявлението на жената за шофьорска книжка…

— Точно така.

— Родена е в Саудитска Арабия… къде? В кой град?

— Чакай — каза той и чух как стъпките му се отдалечават към кабинета му.

— Заявлението е пред мен — обади се след малко. — Джеда, така пише. Някакъв град, който се казва Джеда.

— Благодаря — отговорих. — Чудесна работа.

Щях да прекъсна, но той ме изпревари.

— Чу ли какво се случи?

— За Левънуърт ли?

— Да. Казах ти, че ще ме издоят и после ще ме измамят. Гадно ми е, обаче… трябва да попитам… трябва ми помощ… — Гласът му трепна и той замълча за момент, за да овладее емоциите си. — Мога да го направя!… имам предвид, да излежа присъдата, обаче ще загубя Рейчъл. Тя иска деца, не мога да я принуждавам да се откаже от това. Трябва ми само пет години намаление на присъдата, нищо повече. Не знам кой всъщност си ти, обаче…

— Достатъчно! — прекъснах го, по-рязко, отколкото ми се искаше, но не можех да допусна дори да доближи темата за моята самоличност, защото някой вероятно слушаше.

— Познавам разни хора — казах бързо. — Обещавам да направя каквото мога.

— Да, разбира се — отвърна той саркастично, но макар и да знаех, че са го използвали и след това са го излъгали, не ми хареса.

— Аз не съм като тези, които са те закопчали — казах и леко повиших глас. — Щом ти давам дума, значи поемам ангажимент. Ще направя всичко възможно. Ясно ли е? А сега имам мои собствени проблеми, които са доста належащи…

— Разбира се, разбира се — промърмори той. Мисля, че гневът ми го успокои повече от всякакви думи, които бих могъл да изрека. Прекъснах връзката.

След това позвъних на Шепота. Отново нямаше нужда да се представям.

— Знам името му — казах тихо.

Не мисля, че някога в историята на разузнаването такава бомба е била посрещана с по-дълбоко мълчание. След известно време, което ми се стори цяла вечност, Шепота реагира:

— Имаш предвид онзи от Афганистан?

— Да. Казва се Ал Насури. И е брат на полицайката.

Толкова. Край. Организмът е реализирал съдбата си, предал е информацията. Ако тогава бях умрял, нямаше да е от значение — мисията щеше да оцелее.

— Какво друго? — попита Шепота.

— Засега няма много. Роден е в Джеда, Саудитска Арабия.

— Саудитец? Защо ли не съм изненадан? — каза Шепота.

— След още няколко часа ще имам пълното му име и рождената дата. Надявам се да намеря и снимка.

— Къде си, по дяволите? — попита той изведнъж. Повишаваше глас едва за втори път в записаната история — реших, че автоматичното проследяване на телефона ми току-що се е появило на екрана на компютъра му и е показало, че съм някъде по средата на Средиземно море. Но не беше само тревогата му от местоположението ми — емоциите, стресът, облекчението си казваха думата при Дейв Маккинли. Имахме име, имахме самоличност, имахме човек, когото да издирим. Сега всичко ставаше въпрос на време.

— На борда на полет на Турските авиолинии 473 за Бейрут — отговорих. — Нужна ми е помощ да се добера до Джеда и още помощ, когато съм там, на място.

— Ще говорим за това след минута. Преди това: колко време смяташ, че ще е нужно, за да ми съобщиш останалите подробности?

Погледнах си часовника и пресметнах набързо летящото време и търсенето на документи.

— Дванайсет часа. Дотогава би трябвало да имаме каквото ни е нужно.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Сега съм в кабинета си, обаче след дванайсет часа няма да съм. Ще съм на път — знаеш мястото. Ще очаквам обаждането ти.

Имаше предвид Белия дом и Овалния кабинет. Щеше да е с президента.