Тери Хейс
Аз съм пилигрим (113)

48.

Малката рибарска лодка мина успоредно на Германския плаж и в последната минута обруленият от вятъра шкипер включи кашлящия мотор на задна, завъртя руля и спря прецизно до дървения кей.

Когато заговорих стареца, който седеше на пристанището в Бодрум и поправяше една от лебедките на лодката си, и му казах къде искам да отида, той ми отказа.

— Никой не ходи на онзи кей — каза ми — Френската къща е… — Не успя да открие подходяща английска дума и показа с жест как му прерязват гърлото. Разбрах. Забранено е.

— Сигурен съм, че е така — казах му. — Обаче не за полицията.

Показах му значката си. Той я погледна за момент, после я взе, за да я разгледа внимателно. За момент имах чувството, че ще я захапе, за да провери дали е истинска.

Върна ми я, все още неудовлетворен. После попита:

— Колко?

Обясних му, че ще трябва да ме чака — че ще е зает около три часа, — и му предложих цена, която според мен беше повече от щедра. Той ме погледна и се усмихна — видях симпатичен ред изпочупени зъби.

— Мислех, че искаш да наемеш лодката, не да я купиш — каза, засмя се на добрия си късмет, пусна лебедката при мрежите и ми махна да се качвам.

Щом пристанахме, стъпих на борда на лодката и с пластмасовата торба, която бях взел от железарския магазин, скочих на кея. Скалистият бряг се издигаше над нас и знаех от опит, че никой от моравите горе не може да ни види. Въпреки това се радвах на прикритието, което предлагаха сенките на късния следобед, и не мога да обясня защо — знаех единствено, че тази къща не ми харесва, че не ми харесва Германския плаж, и бях доста сигурен, че ако съм прав, това, което ще открия, също никак няма да ми хареса.

La Salle d’Attente — Чакалнята. Вече бях убеден, поради местоположението на къщата, че посетителите отпреди толкова много години са идвали, за да чакат превоз. Според полузабравените истории те пристигали в Бодрум, без никой да ги види, прекарвали дни наред в злокобното уединение на имението и изчезвали при също толкова мистериозни обстоятелства.

Реших, че тогава вероятно е имало яхта или лодка, която пристава в хангара — съд, в който пристигащите са били скрити от поглед — и с която са можели да се срещнат с преминаващ наблизо товарен кораб.

Само че всичко това би се обезсмислило, ако е трябвало да се изкачат горе по пътеката — така биха ги видели всички. Заради това смятах, че има и друг начин да се качиш горе — през хангара.

Извиках на шкипера, че ще се кача горе, минах по кея и заоглеждах хангара. Задната му част опираше в скалите. Бързо намерих каквото търсех — врата, през която може да се влезе. Макар че беше заключена, дървото беше старо и лесно поддаде под рамото ми.

Пристъпих от отслабващата светлина вън в мрака вътре. Мястото беше огромно и там, на релси под водата, имаше стара яхта с каюта, идеално поддържана. Нямаше как да не се зачудя чии задници са седели на плюшените седалки.

В единия край имаше широк портал, който се отваряше с електрически механизъм с макари и през който се стигаше до морето. В другия край имаше стаи за преобличане, баня с два душа, тоалетна и голяма работилница. Надолу до едната стена видях две стръмни стълби.

Отворих плика от магазина, извадих устройството, което бях купил, и тръгнах натам.