Тери Хейс
Аз съм пилигрим (136)

71.

Ингрид се обърна и — благодарение на разположението на столовете — видях двете в момента, в който погледите им се срещнаха.

Нито следа от емоция: помежду им не премина никакъв скрит знак. Гледаха се точно както очакваш да се гледат случайни познати. Ако играеха, наистина се справяха отлично — от друга страна, за един-два милиарда човек би вложил старание в изпълнението си, нали?

— Здравей. — Камерън поздрави Ингрид и й подаде ръка. — Не очаквах да те видя тук. Казаха ми, че мога да си взема паспорта.

— И на мен — отговори Ингрид кисело и посочи с палец към Хайруниса. — Господин Уилсън, този тук, тъкмо се интересуваше дали си бисексуална.

— О, така ли? — попита Камерън. — И ти какво му каза?

Дръпна стол изпод масата и седна. При нея също нямаше видимо безпокойство и нямаше как да не се възхитя на самообладанието й.

— Казах му, че си… обаче само с черни мацки. Щом ще се занимаваме с мъжки фантазии, викам си, по-добре да стигнем до края.

Камерън се засмя.

— Убийството не е мъжка фантазия — отбелязах.

Обясних на Камерън, че разследвам убийство, разказах й за фойерверките и изпращането на огледалата във Флоренция. През цялото време обаче опитвах да ги преценя, да си направя някакъв извод за истинските им взаимоотношения — бяха ли двойка, или просто две привлекателни жени, попаднали в Бодрум, като два кораба в нощта. Ингрид ли чух тогава, в спалнята? Коя е жената, която знаеше за тайния проход и — сигурен съм — беше накарала Додж да отиде до скалите и го бе бутнала?

— Имам снимка на Додж и убиеца в библиотеката. Нужно ми е само лице — казах.

Двете ме гледаха, стъписани заради снимката. Не бяха чули такава клюка.

— Твоя идея ли беше? Да проявиш огледалата? — попита Ингрид и долових промяна в атмосферата — може и да не харесваше дрехите ми, но способностите ми я впечатлиха.

— Да — отговорих.

— Невероятно нещо. — Тя поклати замислено глава.

Започнах да обяснявам колко трудно би било някой да проникне в имението незабелязано.

— Трябва да има таен проход, така да се каже.

Но не продължих. Ингрид се наведе, взе евтината си чанта, сложена на масата, и каза:

— Боли ме гърло. Трябва да взема нещо.

Докато опитваше да намери таблетките за гърло, чантата се изплъзна от ръцете й и съдържанието й се разпиля по масата и пода. С Камерън се наведохме, за да приберем червило, дребни монети, очукан фотоапарат и разни дреболии. Когато се надигнах, видях, че Ингрид събира нещата от масата и ги връща в чантата. Все още не беше прибрала стъклен флакон с изрисувано цвете отстрани.

— Парфюм? — казах и го вдигнах.

— Да — отговори тя. — Купих го на големия пазар в Истанбул. Някакъв тип ги смесва ръчно. Малко е силен — може да убие слон от петдесет крачки.

Усмихнах се, свалих капачката и пръснах на китката си.

— Гардения — отбелязах.

Тя ме погледна и разбра, че нещо не е наред.

— Какво си ти? Шибан градинар? — опита да го обърне на смях и взе парфюма от ръцете ми, но вече беше късно.

Всички съмнения, които имах около гласа й, изчезнаха. Вече знаех със сигурност, че тя е била в спалнята на Камерън — когато излязох от спалнята за гости и тръгнах към тайния асансьор, в коридора след нея усетих съвсем същата уникална миризма.

— Не, не съм градинар — отговорих. — Аз съм специален агент на ФБР, който разследва няколко убийства. Джанфранко, този, на когото сте нарекли кучето си… Откога излизате с него?

Двете с Камерън доловиха агресията в гласа ми и си дадоха сметка, че всичко се е променило.

— Какво общо има Джанфранко с всичко останало? — попита Ингрид.

— Отговорете на въпроса, мис Кол.

— Нямам спомен.

— Той ли ви показа тунела към къщата?

— Каква къща?

— На Камерън.

— В къщата ми няма никакъв тунел — намеси се Камерън.

Обърнах се към нея, изненадан от собствения си гняв — Додж беше неин съпруг и всичките й приятели при разпитите твърдяха, че я е обожавал.

— Не ми казвайте, че няма тунел. Минавал съм по него.

— Е, и? Дори да има — прекъсна ме Ингрид, — никой не ми го е показвал.

— Джанфранко твърди, че ви го е показал. — Съчинявах, с надеждата да я стресна. Не се получи.

— Значи е лъжец — тросна се тя. Камерън се сепна, както заради информацията, така и заради гнева ми, но не и Ингрид — тя пристъпи до чертата и ме атакува.

— И му вярваш? — заговори. — Франко е твоят свидетел? Човек, който опипва застарели жени на плажа за десетарка и дребни? Всеки нормален адвокат ще го разкъса на парчета. А попита ли го за тревата, която продава, а? Или че името му не е Джанфранко и не е италианец? Коя жена би си помислила да я лиже тип, който се казва Абдул? Ти си го знаел, разбира се, иначе…

Погледна ме, докато се ядосвах на себе си — бях доловил, че в английския на Джанфранко има нещо от Истанбул, а не от Неапол, но не се бях замислил за това.

— О, виждам, че националността му ти е убягнала — добави Ингрид с усмивка.

— Тя е без значение. Не ме интересува кое е името на страната му.

— Мен ме интересува — отвърна тя. — Тук става дума за доверие. Можеш ли да имаш доверие на Джанфранко? Не. А ти залагаш на по-малко и от това.

— Адвокат ли сте, мис Кол?

— Не. Обаче чета много.

Нещо в начина, по който го каза, и движението на очите й ме накара да си мисля за голи дъски и студена репетиционна зала. Реших да я бодна.

— Къде беше? В Ню Йорк? В Лос Анджелис?

— Кое къде да е било?

— Къде изучавахте актьорско майсторство?

Ингрид не реагира, но видях как я поглежда Камерън и разбрах, че съм улучил.

— Можеш да теоретизираш колкото искаш — отвърна тя, — обаче ако Абдул, Джанфранко, знае таен вход към къщата, казвам, че на снимката е той. Вероятно той е убил Додж.

— Няма логика — възразих. — Какъв е мотивът му?

— Какъв е моят?

— Мисля, че с Камерън имате интимни отношения. Мисля, че сте планирали всичко и сте го направили за пари.

Тя се засмя.

— С Камерън едва се познаваме. Срещали сме се случайно пет-шест пъти. Най-дълго сме прекарали заедно в кабинета на ветеринаря. Ако това са интимни отношения…

— Това може да се отнася за мис Ингрид Кол — казах веднага. — Само че не мисля, че вие сте Ингрид Кол.

— Ами тогава погледни паспорта ми! — отговори тя ядосано. — Това са пълни глупости! Боже! Разбира се, че съм Ингрид Кол.

— Не — възразих. — Мисля, че сте откраднали чужда самоличност. Мисля, че играете роля. Смятам, че както и да се казвате в действителност, с Камерън се познавате отдавна — може би сте отраснали заедно като деца. Заминали сте от родния си град, някъде в затънтената провинция, отишли сте в Ню Йорк. След това двете сте долетели в Бодрум с една-единствена цел — да убиете Додж. Това е тежко престъпление, така че дори и да избегнете инжекцията, и двете ще прекарате остатъка от дните си в затвора.

Ингрид се усмихна.

— Затънтена провинция? Това е смешно. Измисляш си. Както и всичко останало, нали?

— Ще видим. Още не съм приключил…

— Е, аз приключих. — Обърна се към Камерън. — Не знам за теб, но аз искам адвокат.

— Да, и аз имам нужда от правен съвет — отвърна Камерън; гледаше като сърна, втренчена във фарове. Грабна чантата си и се надигна.

— Не — възразих. — Имам още въпроси.

— Обвиняваш ли ни? — попита Ингрид.

Замълчах. Беше ясно, че не е лесно да я сплаши човек.

— Така си и мислех — каза тя в тишината. — Не можеш да ни задържиш, нали? Тук нямаш юрисдикция. — Усмихна се.

Камерън вече вървеше към вратата. Ингрид грабна хапчетата за гърло и ги хвърли в чантата си. Метна я през рамо, обърна се и застана до мен. Почувствах се като хвърчило в буря — беше по-силно от мен.

— Мислиш се за много умен, обаче не знаеш нищо за мен или за Камерън, нито за всичко останало. Не си наясно и с половината на това, което става. Далече си. Луташ се и се хващаш за сламки, нищо повече. Мислиш, че имаш някакви улики. Ще ти цитирам нещо друго, което четох: „Наричаш улика това, с което разполагаш. А какво ще кажеш за нещата, които не си открил? Как наричаш тях?“

Беше мой ред да се усмихна.

— Добър цитат, хубаво четиво — казах. И тогава разбрах, че тя е убила жената в Ню Йорк и тя я е сложила във ваната с киселина. — Цитатът е от една книга, озаглавена „Принципи на модерната следователска техника“, от човек на име Джуд Гарет — продължих. — Знам и откъде си взела тази книга. Взела си я от публична библиотека в Ню Йорк, с фалшива шофьорска книжка от Флорида. Занесла си я в стая 89 на хотел „Истсайд Ин“, където си била отседнала, и си я използвала като наръчник, за да убиеш някого. Как наричаш това? Става ли за улика?

Погледна ме с безизразно лице — бога ми, това беше връх на самообладанието от нейна страна. Мълчанието й обаче ми подсказа, че съм разклатил света й, разкъсал съм платното на нейното съвършено престъпление от горе до долу.

Завъртя се и излезе. Предположих, че след час Камерън ще е оборудвана с адвокати, ще плати на армия суперсъветници, но това нямаше да им помогне особено — аз разбрах какво са направили, всичко, още от деня, в който се сринаха Близнаците, до причината по ръцете на Додж да има охлузвания.

Обаче не обърнах внимание на думите й, че не съм наясно и с половината на това, което се случва. Реших, че е самохвалство, евтин брътвеж. Само че я подцених. Трябваше да се заема с всяка сричка, трябваше да чуя и премисля всяка дума.

Вдигнах очи и погледнах Хайруниса. И тя ме гледаше искрено впечатлена.

— Уау! — каза.

Усмихнах се скромно.

— Благодаря.

— Не ти — каза тя. — Тя. Уау!

Трябваше да се съглася. Ингрид Кол — или както беше името й — се бе справила брилянтно с разпита, много по-добре, отколкото очаквах. Но пък на камерата се беше записал достатъчно материал, за да получи присъда. Взех камерата и — нямаше как — се разсмях.

— Какво? — попита Хайруниса.

— Права си — отговорих. — Уау! Тя изсипа чантата си на пода нарочно, за да ни отвлече вниманието. Изключила е проклетата камера.