Тери Хейс
Аз съм пилигрим (179)

42.

Беретата полетя във въздуха — извадих я от джоба си и я подхвърлих на Кумали. Тя я улови и ме изгледа изненадано.

— Ако нещо се случи с мен — казах, — човекът в Бодрум няма да приеме никакви оправдания. Ще застреля бавачката. Затова се погрижи да остана жив. Разбра ли ме?

Тя кимна, но брат й се намеси:

— Това не е женска работа. Дай ми пистолета.

Погледнах го с удивление, но се овладях — предвид убежденията и възпитанието му би трябвало да го очаквам.

— Не — казах.

— Знаеш, че съм бил муджахидин — продължи той. — Убивал съм и стрелям много добре. Дай го на мен.

— Не — натъртих. — Нямам ти доверие. Освен това ти си примамката.

Той ме изгледа — примамка? Нямах време да обяснявам и се обърнах към Кумали:

— Убивала ли си?

— Не, никога.

Като че ли идеята не й се нравеше особено.

— Тогава помни — не убиваш човек, спасяваш племенника си.

Казах й бързо да отиде зад купчината изпопадали камъни, където би могла да се прикрие и същевременно да вижда тримата приближаващи мъже.

— Твоята цел е старият — казах й — Той е по-бавен и носи само пистолет. Аз ще опитам да сваля двамата с автоматите.

— Аз ще седя — продължих. — Примамката ще е прав, ще се държи така, сякаш ме разпитва. В момента, в който видиш, че се търкалям през рамо, откриваш огън. Ще се целиш в гърдите на Николаидис — когато падне, продължаваш да стреляш, ясно? Шумотевицата винаги помага.

Взех излъскания стоманен капак на стар фризер и го подпрях на една паднала колона. Седнах на земята и се облегнах на коритото с вода, почти с гръб към приближаващия враг.

Когато ме видеха — отпуснат, с гръб към тях, — нямаше да заподозрат нищо. И нямаше да видят пистолета в скута ми. Излъсканият капак от фризера не беше кой знае какво огледало, но все пак даваше възможност да следя какво се случва на бойното поле и да определя точното местоположение на тримата, когато приближат.

Чух Кумали да шепне:

— Идват!

Свалих предпазителя на оръжието — надявах се и полицайката да е направила същото — и зачаках. Сарацина стоеше над мен, аз дишах тежко — рухнал човек, чийто поглед обаче беше закован в лъскавия стоманен капак.

Видях отраженията на Николаидис и другите двама, когато влязоха, и се заставих да изчакам момента, който снайперистите наричат „максимален ефект“. Четири секунди, три…

Слънцето се бе преместило леко по траекторията си. През пробития покрив проникваха слънчеви лъчи и сега ярък отблясък от капака привлече вниманието на тримата.

Николаидис не беше глупак — веднага разбра, че капакът е преместен. Примижа и видя, че ги наблюдавам. Изкрещя някакво предупреждение на албанците, отскочи настрани и извади пистолета си.

Аз се претърколих и заех позиция за стрелба. Кумали стреля с беретата, но не беше достатъчно добра, за да улучи каквото и да било, да не говорим за спринтиращ бик.

Претърколих се през прахоляка и калта, при което болката от ранения крак и гръдния ми кош ме прониза страховито, и се прицелих в Здравеняка. Той се завъртя с автомата, готов да надупчи каменното корито и всичко около него, включително и мен.

Сарацина, невъоръжен, се спусна да се скрие зад купчината отломки…

Легнах по гръб, сложих пръст на спусъка, но пръстът ми беше толкова отекъл, че не усещах метала. Изстрелях три куршума към Здравеняка, като опитах да ги разпределя както трябва. Обикновено първият ми изстрел улучва мишената, но ситуацията сега далеч не беше обикновена и първите два куршума не улучиха изобщо.

Третият го проби в слабините. Попадението изобщо не беше смъртоносно, но стрелях от толкова близо, че куршумът го блъсна назад. Той изпусна скорпиона и притисна с ръка остатъците от гениталиите си.

Кумали сипеше куршуми по петите на Николаидис, който тичаше бързо, и не обръщаше внимание на нищо друго. Не го улучи, но простреля Помощника в гърлото и той се свлече.

Тя продължи да стреля по Николаидис, който обаче бързо приближаваше каменното корито. В калта около мен заплющяха куршуми.

Боже! Бих изкрещял, за да я предупредя, обаче нямаше да ме чуе сред изстрелите и писъците на Здравеняка, който опитваше да спре кръвта, която се стичаше от чатала му. Опитах да се претърколя на безопасно място, но нещо ме перна и ме върна обратно. Остра болка прониза рамото ми и разбрах, че ме е улучил някой от изстреляните хаотично куршуми.

Успях да се надигна на едно коляно и да насоча пистолета към Николаидис, който дори не беше ранен. Изругах проклетия си показалец, който като че ли нямаше сила да натисне спусъка, и видях, че лявата ми ръка, с която подкрепях цевта, трепери като побесняла.

Пуснах бързо четири куршума, но успях само да улуча гърка в краката, при което той падна и пистолетът отлетя настрани. Завъртях се бързо — знаех, че трябва да приключа веднага, защото после няма да имам сили. Видях кастрирания Здравеняк да се спуска към скорпиона си.

Стрелях в движение — и за първи път се справих както трябва — два куршума попаднаха в гърдите му. Нищо особено, но го убиха.

Николаидис, ранен, без оръжие, видя че Здравеняка се свлича. Проснат в прахоляка, вдигна поглед към мен — в очите му видях омраза и объркване. Вероятно бе смятал, че ще е лесно и просто, обаче някак бях оцелял от симулираното давене, бях обърнал похитителите си срещу него и въпреки всичко стрелях достатъчно добре, за да убия двама от хората му.

— Кой си ти, по дяволите!? — изръмжа той.

Видях как очите му регистрираха местоположението на пистолета — почти в обсега на ръката му. Нямаше как да не си спомня как се ухили, когато ме изрита в коляното и когато удряше стъпалата ми с чука.

— Някога ме наричаха Синия ездач — отговорих. — Аз наредих да убият Христос на Санторини.

Лицето му се разкриви — да е бил толкова близо до отмъщението, а да се провали! Изрева и с невероятен прилив на енергия се хвърли към пистолета. Стрелях два пъти и от това разстояние главата му просто експлодира.

Извърнах лице — няма удоволствие в убиването, дори когато става дума за хора като него. В деня, в който изпитам удоволствие, знаех, би трябвало да напусна битката завинаги. Насочих пистолета към Кумали — беше плувнала в пот, адреналинът пулсираше във вените й и тя едва ли си даваше сметка какво се е случило — и й казах да извади пълнителя от беретата.

— Сега насочи пистолета към земята и дай три контролни изстрела. — Исках да съм сигурен, че в цевта не е останал патрон. — Сега пусни оръжието — наредих й и веднага щом пистолетът тупна на земята, й казах да направи същата операция със скорпионите и пистолета на Николаидис.

— Сега ми донеси всички пълнители.

Тя ги събра, подаде ми ги и аз ги прибрах в джоба си. След като обезвредих оръжията, посочих белезниците — още бяха там, където ги бе пуснала, ключът беше в ключалката.

— Закопчай го — казах и посочих Сарацина.

Той се бе измъкнал от прикритието си и се подпираше на каменното корито, потънал в бездната на отчаянието, стъписан, че Бог го е изоставил в последния час.

— Ръцете зад гърба — казах й.

Докато слагаше белезниците, забелязах, че върху труповете вече кацат десетки мухи. Това обаче не беше нищо в сравнение с ордата агенти, които щяха да се спуснат върху Сарацина, за да изкопчат информация.

Сарацина вдигна глава и ме погледна — все още държах пистолета насочен към него, с едната си ръка, а с другата откъснах парчета от ризата си, за да превържа рамото и да спра кървенето. Погледите ни се срещнаха — и двамата знаехме, че колкото и живот да му е останал, никога повече няма да получи шанс да напише черна глава в историята на човечеството.

— Обичам го — каза просто. Имаше предвид сина си.

— Знам — отвърнах. — И това беше единственото ми оръжие.

Кумали ми подаде ключа от белезниците и аз го пуснах при пълнителите. Пристегнах превръзката със зъби и когато струята кръв намаля, извадих от джоба си телефона на Кумали — трите минути бяха почти изтекли.

— Чуваш ли ме? — попитах пресипнало.

— За бога! — отвърна той. — Колко трупа има там?

Беше чул стрелбата в слушалката.

— Три. Всичко свърши. Можеш да ги освободиш.

А той ми каза, че бавачката не е издържала и е паднала на колене и се е наложило да среже въжето и да свали малкия. Обърнах се и погледнах Сарацина и сестра му. Оставих ги да разчетат изражението ми — жената и детето са живи и здрави.

Сарацина — седнал в прахоляка до коритото, с ръце зад гърба, наведе глава. Молеше се. Кумали потрепери, предаде се на облекчението и се разплака.

Канех се да прекъсна линията — трябваше да проведа още един, много важен телефонен разговор, — обаче треската ме обхващаше все повече и ми се виеше свят. Въпреки вихрушката в мозъка ми трябваше да науча нещо.

— Щеше ли да застреляш бавачката? — попитах Бен. Той не отговори. Което беше достатъчен отговор.

— А ти? — попита Бен след малко.

— Това е разликата между нас, Бен — казах тихо. — Заради това аз съм създаден за тази работа, а ти не си. Разбира се, че щях.

Разтреперан — не само от треската — прекъснах линията и направих знак на Кумали да дойде при мен. Не можех да ходя — бях толкова изтощен, изпитвах такава болка, че едва стоях изправен.

Имах нужда от нея, за да ме подкрепя. Тя ме подхвана под ръката, а аз се обърнах към Сарацина.

— Ако опиташ да правиш глупости, ще ви застрелям и двамата.

Той кимна и разменихме още един, последен поглед. Животът и на двама ни беше променен завинаги. Спомних си какво казаха неколцина британски войници след войната с Аржентина — единствено враговете им знаели какво е било на фронтовата линия.

Не му казах нищо — какво бих могъл да му кажа? Дадох знак на Кумали да тръгва към изхода. Щяхме да го оставим окован. Ключът беше в джоба ми, оръжията бяха безполезни и нямаше друг начин да се напусне това място, освен с лодка — ние щяхме да вземем единствената. Бях сигурен, че не може да се измъкне, и знаех, че двайсетина минути след като проведа втория телефонен разговор, тук ще се струпат хора от поне десетина различни агенции. Не че можеха да направят кой знае какво, освен да го арестуват — нямаше замисъл, който да бъде разгадан, нямаше мрежа, която да бъде разбита, нямаше съучастници, които да бъдат проследени. Смъртта на Америка се отлагаше.

Тръгнах по-бързо и започнах да набирам номера, който ми дадоха, с отекли и треперещи пръсти, опитвах се да си спомня цифрите, защото бяха записани в счупения ми мобилен телефон.

С помощта на Кумали тръгнах назад през прохода, в тъмнината. Обаче имаше нещо, което бях пропуснал и до края на живота си щях да се удивлявам на тази грешка.