Тери Хейс
Аз съм пилигрим (49)

35.

Оставил пленниците оковани, спънал конете, подготвил оръжието си и се върнал към опияняващите дни от своята младост.

В лабораторията си в Ливан бил стигнал до извода, че има само едно място, достатъчно отдалечено, за да проведе опитите си върху хора — разрушеното село, в което бил лагерувал цяла година по време на Съветската война.

Сега, когато тръгнал по изровените улици — всяка сграда му била позната и всяко опушено огнище навявало спомени — изпял арабския поздрав, „Аллаху акбар!“

Нямало как да е сигурен дали талибани, бежанци от войната или някой от безбройните кервани, пренасящи дрога, не се е настанил в селото, а нямал намерение да води пленниците си там, преди да се убеди, че е сам.

„Аллаху акбар“ Аллах е велик. И единственият отговор, който получил, бил от вятъра, постоянния хапещ вятър, който помнел толкова добре — този, който идвал чак от Китай. Вече сигурен, че е сам, минал покрай старата джамия и влязъл в кухнята, в която за първи път пушил цигара с Абдул Мохамад Кан.

Призраците затанцували наоколо — имал чувството, че вижда брадатите лица на другите муджахидини, които, седнали в полукръг, отправяли последните си искания към великия командир. Всички тогава били толкова млади, толкова жизнени. За Сарацина това било времето преди да се ожени, преди да се роди детето му, и за момент той си спомнил какво е да те чака толкова дълъг път напред и да нямаш почти никакъв извървян зад себе си.

Съвзел се от спомените, запалил огън в огнището, може би за първи път, след като си отишли муджахидините, и направил импровизирана конюшня в помещението, където някога складирали зърното. Едва тогава довел пленниците, завързал ги, напълнил манерките им с вода и им дал по два твърди сухара, с които преживявали, откакто били в плен, и които вече мразели.

Изяли ги механично — били твърде уморени, за да ги е грижа, и дори не си направили труда да постелят вързопите си за спане, а просто се свили на купчината старо сено в ъгъла. За двамата мъже това щял да бъде последният сън без треска.

Сутринта тримата се събудили от удари на чук. Сарацина бил станал преди часове и поправял един от складовете, кацнал на ръба на скалата недалеч от джамията. През пролуките в стената тримата затворници видели, че е поправил срутила се част и сега влачи някаква дървена врата с единия кон, за да замени с нея старата, паянтова, която се била откачила от пантите. Било ясно, че там ще е килията им.

Само веднъж Сарацина влязъл в кухнята и това било, за да вземе парче стъкло от сандъците, в които имало лекарства — поне така мислели пленниците. Видели го да се връща на строителния си обект, да слага стъклото в прозорец на стената и да го запечатва със смес от кал и мазилка. Прозорец? Странно, помислили си. Но това не било прозорец — било отвор за наблюдение.

Малко след обяд — безмълвно — ги преместил в това, което щяло да стане тяхна каменна гробница. Влезли вътре, огледали се и видели, че е хвърлил попоните на конете в един ъгъл, за да спят на тях, изкопал е дупка за тоалетна зад груба завеса, оставил е четири големи бъчонки с вода и сериозен запас дърва за печката. Опитали още веднъж да говорят с него, настоявали да им каже колко време ще ги държи тук, но той само проверил веригите, с които ги бил оковал за халки в стената, и излязъл.

Малко след това чули тропот на конски копита по калдъръмената улица и го видели да се отдалечава с конете. Къде можел да отива? Най-близкото човешко селище било най-малко на няколко дни път, дори и с бърз кон, а и изглеждало малко вероятно да ги остави без охрана дълго време.

Въпреки всичко се заели да освободят халките от скалата, в която били бетонирани. Било убийствено бавна и неблагодарна работа — разполагали само с парчета дърво от купчината дърва за горене. След четири часа — нямали почти никакъв напредък — чули конете да се връщат.

И — пак през прозореца — видели, че Сарацина веднага изчезнал в лабиринта от порутени улици и къщи, чули го да копае и да чука, после да се връща периодично до конете и да разтоварва някакви сиви метални кутии и дървени бурета. Нямали представа откъде ги е взел.

Същата нощ, за първи път, откакто ги бил затворил, вратата на килията се отворила. Сарацина влязъл безмълвно и оставил три чинии с нещо, което приличало на вегетарианско къри, заедно с няколко плоски хлебчета, които афганистанците наричат „наан“ Това била първата топла храна, която виждали от близо две седмици, и те лакомо се нахвърлили върху нея. Холандският инженер отбелязал — ясно и просто, като порцията храна, — че това е най-хубавото ястие, което бил вкусвал.

След час изпаднали в странен сън без сънища. Нищо чудно — и в наана, и в кърито бил добавен барбитуратът пентобарбитал — толкова силно приспивателно, че повечето групи, защитаващи евтаназията, го препоръчват.

Малко преди два през нощта Сарацина влязъл в килията с малък хирургически комплект и ветроупорен газен фенер. Изглеждал кошмарно — облечен в черния защитен костюм, ръкавиците с кевлар, шлема с прозрачен визьор на лицето. На гърба му бил аквалангът, който подавал въздух през клапан към добре херметизирания защитен костюм.

Действал бързо и се стремял да пести кислорода. Първо клекнал до жената, свалил джинсите й, дръпнал настрана вмирисаното й бельо и огледал белега от ваксинацията. Със задоволство установил, че ваксината е подействала идеално. Жената била защитена толкова, колкото би могла да я защити съвременната наука.

Оправил дрехите й и отишъл при японеца. Вдигнал нагоре ръкава на тениската му и погледнал татуираната бодлива тел. Сарацина мразел татуировките, така че избрал нея.

Взел спринцовка и проверил буталото през прозрачната пластмаса на лицето си. Доволен, посегнал към чантата и извадил едното от двете стъклени шишенца с добавена нула към партидния номер. Било запушено със специална гумена капачка и Сарацина го вдигнал с ръкавицата, промушил иглата през гумата и напълнил спринцовката с нещо, което би могло да се окаже най-смъртоносния патоген на света. Времето щяло да покаже.

На слабата светлина на газовия фенер — колко напомня сцена от вътрешните кръгове на ада! — мъжът с черен защитен костюм се навел над пленника и с последна молитва към Аллах бавно изпразнил спринцовката в татуираната бодлива тел.

Сарацина бил добър лекар, с дълъг опит в поставянето на инжекции, и младият японец почти не помръднал в дрогирания си сън, когато иглата се забила в плътта му. Постепенно Сарацина изпразнил спринцовката, като наблюдавал нивото на бистрата течност. След десет секунди всичко било готово и японецът се обърнал на другата страна в съня си.

Сарацина веднага мушнал спринцовката в специален червен контейнер за опасни биологични отпадъци, който предварително бил напълнил със силен индустриален дезинфектант — лизол.

След това насочил вниманието си към холандския инженер и повторил процедурата в бедрото му, като спрял само за един момент, когато си помислил, че иглата го е събудила. Оказало се, че не е така, и той изпразнил спринцовката докрай, с надеждата да раздели мъжа от жена му и децата му завинаги — все едно е насочил калашник към слепоочието му.

След като приключил със залагането на експеримента, взел нещата си, контейнера за биологични отпадъци и газения фенер.

В пълна тишина — струвало му се, че дори дихателният апарат е притихнал — излязъл с гореща молитва вирусът да е качествен и допълнителният ген да го е направил неподатлив за имунитета, създаван от съществуващата ваксина, тоест годен за оръжие.