Тери Хейс
Аз съм пилигрим (11)

11.

Ако някога се случи да попаднете в онази част на света, на границата между Франция и Германия, и искате сърцето ви да страда, тръгнете по виещия се път над селото, през боровите гори в подножието на Вогезите.

След време ще стигнете до изолирано място, наречено Нацвайлер-Щрутхоф. Това е нацистки концентрационен лагер, сега почти забравен, който е останал извън туристическите пътеводители на страданието, за разлика от Аушвиц и Дахау например. Излизаш от боровата гора и на едно кръстовище виждаш пътна табела — в едната посока е местният бар, в другата — газовата камера. Не, не се шегувам.

Десетки хиляди затворници са минали през портала на лагера, но не това е най-лошото. Най-лошото е, че почти никой не е чувал за това място — че онова количество страдание не се е оказало достатъчно, за да бъде регистрирано по скалата на сътресенията на двайсети век. Това вероятно е още едно измерение на прогреса.

Бях на дванайсет, когато попаднах там. Беше лятната ваканция и както обикновено Бил и Грейс бяха наели апартамент в хотел „Джордж V“ в Париж за по-голямата част от лятото. И двамата се интересуваха от изкуство — тя обичаше старите майстори, чиито произведения да показват на влизащия в къщата й, че е жена с богатство и вкус. Бил, слава богу, винаги беше на ръба на общоприетото — всъщност танцуваше на този ръб половината от времето. Беше най-щастлив, когато откриеше някоя непозната галерия или когато обикаляше из ателието на някой младок.

Грейс нямаше такива интереси и отдавна му беше забранила да окачва покупките си, а Бил ми намигаше и казваше: „Права е. Може да е всичко, но не можеш да го наречеш изкуство. Аз го наричам благотворителност — някои хора дават на бедните, аз предпочитам да подкрепям гладуващи художници“.

Ако оставим шегите обаче, той знаеше какво прави — години по-късно си дадох сметка какво око е имал — което е странно, защото нямаше никаква подготовка, а семейството му се интересуваше единствено от химикали. Името на майка му, преди да се омъжи, било Дюпон.

През втората седмица, откакто пристигнахме в Париж, някой се обади на Бил от Страсбург и му каза, че има пачка рисунки от Роберт Раушенберг, от времето, когато великият представител на попарта бил никому неизвестен морски пехотинец. На следващия ден с Бил, с багаж за уикенда, се качихме на самолета и оставихме Грейс на втората й голяма страст — да пазарува в „Ермес“.

И така, след като Бил купи рисунките, се оказахме в Страсбург. Беше неделя и нямахме какво да правим.

— Помислих си дали да не отидем до Вогезите — подхвърли той. — Грейс сигурно би възразила, че си много малък, но има едно място, което трябва да видиш — животът понякога става труден и е важно да гледаш нещата в перспектива.

Бил знаеше за Нацвайлер-Щрутхоф заради баща си — бил подполковник в Шеста армия на САЩ, водила кампании в Европа. Подполковникът пристигнал в лагера малко след като есесовците го напуснали и бил натоварен да напише доклад, който пък стигнал и до трибунала срещу военните престъпления в Нюрнберг.

Не знам дали Бил беше чел доклада на баща си, но намери виещия се път без никакви затруднения — спряхме на паркинга малко преди обяд, в слънчев летен ден. Бавно влязохме в дома на смъртта.

Лагерът беше запазен като френски исторически паметник, защото в него са загинали много дейци на Съпротивата. Бил посочи стария хотел, който германците превърнали в крематориум, оборудван с асансьор за трупове и пещи.

Това беше един от малкото пъти, когато го държах за ръка.

Минахме покрай ешафода, на който се извършвали публични екзекуции, после покрай сградата, в която се провеждали медицински експерименти, и стигнахме до Затворническа барака №1, в която се помещаваше музей. Вътре — сред стари затворнически униформи и схеми на системата в концентрационния лагер — се разделихме.

В спокоен ъгъл отзад, близо до ред нарове, около които призраците ми се струваха още по-осезаеми, на стената видях снимка. Всъщност имаше много снимки от Холокоста, но тази се запечати в паметта ми. Беше черно-бяла и на нея се виждаше как едра жена върви между високи огради, по които тече ток. По ко̀сата светлина можеше да се съди, че е късен следобед, а според нормите на онова време жената бе облечена като селянка.

По една случайност не се виждат стражи, кучета или вишки, но е сигурно, че са били там — само една самотна жена с бебе на ръце и две други деца, уловили се здраво за полата й. Стоически поддържа миниатюрния им живот — помага им колкото е в състояние една майка — води ги към газовата камера. Можеш да чуеш тишината, да помиришеш ужаса.

Гледах я, едновременно вдъхновен и опустошен от този образ на семейството и майчината любов. Тъничък глас вътре в мен, детски глас, ми казваше нещо, което никога не забравих — бих се радвал, ако я познавах. Тогава на рамото ми се спусна ръка. Беше Бил. Тръгнал да ме търси. По очите му познах, че е плакал.

Развълнувано посочи купчините обувки, дреболиите като четки за зъби, останали от затворниците, и каза:

— Не си давах сметка колко силно могат да въздействат обикновените неща.

Накрая минахме по пътеката между две стари електрифицирани мрежи, към изхода. Докато крачехме натам, той ме попита:

— Видя ли раздела за циганите?

Поклатих глава — не.

— Като процент от населението те са дали повече жертви от евреите.

— Не знаех — отговорих. Опитвах да съм голям.

— И аз — каза той. — Циганите не го наричат Холокост. На техния език имат друго име. Наричат го porrajmos^[1].

Стигнахме до колата мълчаливо и още същата вечер се върнахме със самолета в Париж. По някакво мълчаливо съгласие не споменахме пред Грейс къде сме ходили. Мисля, и двамата си давахме сметка, че няма да разбере.

Месеци след това, две нощи преди Коледа, докато слизах по стълбите в тихата къща в Гринич, ме сепнаха гневни гласове.

— Пет милиона долара? — Грейс беше бясна. — Добре! Прави каквото знаеш, парите са си твои!

— Дяволски си права — съгласи се той.

— Счетоводителят каза, че ще отидат за сиропиталище в Унгария — добави тя. — И това не го разбирам! Какво знаеш ти за Унгария!?

— Не много. Изглежда, там живеят много цигани. Сиропиталището е за цигани — отвърна той с покойно.

Тя го изгледа сякаш е полудял.

— Цигани? Цигани?!

Тогава се обърнаха и видяха, че ги гледам от вратата. Срещнах погледа на Бил и той видя, че разбирам.

Porrajmos — както казват циганите на техния език. Поглъщане.

След Коледа се записах в академия „Колфийлд“ — наистина гадно средно училище, което „осигурява на всеки студент средствата, които са нужни, за да води един удовлетворяващ живот“.

Предвид главозамайващите такси обаче този аспект вероятно беше решен още преди училището — за да си помислиш да доближиш портала, трябваше да имаш зад гърба си поне шест поколения баровци.

Втората седмица, която прекарах там, започнахме курс за подобряване на уменията ни да говорим пред аудитория — само академия „Колфийлд“ може да измисли подобни занятия. Някой изтегли темата „Майчинство“ и в продължение на трийсет минути слушахме разни синчета да ни обясняват какво мамите им са направили за тях, което вероятно се равняваше на нищо, и смешките, които се били случили например във вилата им в Южна Франция.

Когато извикаха мен, аз станах, доста притеснен, и започнах да им разказвам за борови гори през лятото и дългия път нагоре към планината, опитах да обясня снимката, която бях видял, и как онази майка обича децата си повече от всичко на света, как има една книга, която съм чел, че не помня кой е авторът, в която съм прочел израза „Скръб не потъва“^[2], и че точно това съм изпитвал, когато съм гледал онази снимка. Опитах да свържа всичко в едно цяло, но всички започнаха да ми се смеят и да ме питат какво съм пушил и дори учителката, която беше млада и мислеше, че е чувствителна, а не беше, ми каза да седна и да престана да си измислям и че може би е добре да се замисля, преди да се кандидатирам за висока изборна длъжност — при което всички се разсмяха още повече.

Никога след това не станах да говоря в час, особено през петте години, които прекарах в Колфийлд, каквито и неприятности да ми струваше. Така всички решиха, че съм самотник, че има нещо тъмно около мен, и май бяха прави — колцина от тях биха приели подмолния живот или биха убивали дори наполовина по-малко от мен?

Ето кое е странното обаче — след всички тези трудности, след двайсет години, времето не е заличило от паметта ми онази снимка. Дори е станала по-отчетлива — издебва момента малко преди да заспя. Колкото и да съм опитвал, не мога да я махна от главата си.