Тери Хейс
Аз съм пилигрим (147)

10.

С частен турбореактивен самолет на пълна тяга полетът от Джеда до Ивицата Газа, късчето отчайваща мизерия, вклинено между Израел и Египет, дом на половин милион араби без държава и поне двайсет групировки, определяни от Държавния департамент като терористични, трае около два часа.

Централата в Бейрут се беше погрижила вместо кичозния червен Гълфстрийм на търговеца на оръжие да получа „Лиър“, собственост на ЦРУ, който беше в три оттенъка на бежовото. Поне не предизвикваше мигрена. От една страна, това беше предимство, но от друга — вътре нямаше легло, а това впоследствие се оказа от значение. Бях принуден да седя и тъй като долу нямаше нищо за гледане освен безкрайни петролни полета, единствената ми компания бяха собствените ми мисли.

И трябва да кажа, че тази компания беше гадна. Не смятам, че съм суетен, обаче определено имам предостатъчно професионална гордост. Седнал в самолета, на десет хиляди метра височина, нямаше къде да се скрия, особено от истината. Бях се срещнал фронтално със Закария ал Насури и той ме бе победил.

Може и да не съм имал никакъв шанс — той беше твърде добър, твърде умен, твърде далеч напред, за да мога да го стигна. Този човек беше откарал негасената вар в планината Хиндукуш. Негасена вар на товарни коне — осемстотин километра през едни от най-непристъпните терени на света! И беше планирал всяка стъпка, всяка подробност.

Несъмнено беше, че ако е способен на това, е предвиждал един ден хората от моя бранш да опитат да го открият. Като беглец в прясно навалял сняг, беше заличил следите си. Беше купил смъртен акт преди повече от двайсет години и след това се беше снабдил с фалшив паспорт. Може би беше толкова напред, че изобщо да не можем да го хванем.

Така или иначе, доколкото бях в състояние да видя, нямаше какво друго да направим. От десетимата, които знаеха тайната, осемте представители на правителството не само бяха опазили мълчанието, но и действаха с възхитителна бързина. Без да се хваля, другите двама от групата — Шепота и аз — бяхме сред най-добрите, при това въоръжени с всички ресурси и технологии, които можеше да осигури най-силната държава на света. Бяхме първокласни хищници и като такива бяхме програмирани да преследваме плячката…

Спрях мисълта си, за да се коригирам. Не всеки хищник преследва. Сещах се най-малко за един, който не го прави. Акулата преследва, обаче крокодилът се спотайва тихо в тръстиките и чака плячката да дойде при него.

Тогава си дадох сметка къде е грешката ни — преследвахме го, а би трябвало да му заложим капан. При директно преследване нямахме никакъв шанс — той беше твърде умен. Ако обаче попаднеше в капан, преднината му щеше да е без значение.

Разполагахме ли с още време? Може би имаше начин да изиграем още една карта, да хвърлим зара още един път, може би в пълнителя беше останал още един, последен патрон. Трябваше някак да извадим този звяр от сенките, да го накараме да дойде до мястото за водопой.

Гледах през илюминатора, както ми се стори, цяла вечност. Не виждах облаците или нефтените сонди, но повярвах, че все още имаме шанс. Вярата ми се крепеше само на едно — урока, който научих преди толкова много време в кабинета на един банкер в Женева. Любовта не е слаба, любовта е сипна.

Разкопчах колана на седалката и се изправих. Залитнах. Не бях усетил, че малкият самолет е попаднал в турбулентни въздушни маси, които го клатят и тресат, издигат и спускат, но нямах време да мисля за това. Тръгнах към предната част на салона, едва не ударих тавана с глава при едно внезапно пропадане, хванах се за облегалката на близката седалка, после наполовина пропълзях, наполовина прелетях останалото разстояние до малкия шкаф, в който се намираше сигурният телефон на ЦРУ.

Грабнах слушалката и набрах номера.