Тери Хейс
Аз съм пилигрим (77)

12.

Виждал съм хора, които са толкова изплашени, че се изпускат. Виждал съм как хора, които скоро ще умрат, получават ерекция. Но съм виждал само един човек, дотолкова изпълнен с ужас, че да направи и двете.

Беше един арестант от Дои Сам Муан, тайния затвор на ЦРУ, скрит в беззаконната джунгла по границата между Тайланд и Бирма. Както стана дума, отидох там, когато бях млад, защото един от надзирателите беше умрял при съмнителни обстоятелства и предвид природата на мрачните изкуства, които се практикуваха зад стените на този затвор, и ценността на затворниците, всяка странна смърт трябваше да бъде разследвана. Задачата ми беше това, колкото и зелен и неопитен да бях.

Военният надзирател, който беше умрял — американец от латвийски произход, известен като Смоуки Джо — беше неприятен тип, от тези, които ти чупят ръката, а после те ритат, задето не си козирувал. Бяха го намерили да плава по очи в страничен вир на бърза река и макар че някой бе положил усилия да изглежда, че е паднал от разнебитен въжен мост, аз не бях убеден.

Избрах специалист по разпити от ЦРУ, от персонала на затвора, защото като телосложение беше горе-долу колкото Смоуки Джо, и без да му казвам защо, поисках от него да ме придружи до моста. Десетина от колегите му и дори повече надзиратели дойдоха с нас, защото всички очакваха да обясня своята версия за случилото се. Вместо това извадих дълго ластично въже. Прекалено разтревожен да не се изложи пред колегите си, типът от ЦРУ почти не възрази, когато завързах единия край на въжето около глезена му, а другия — за дебела дървена греда, и му казах да скача.

Скочи или имитирахме блъскане пет пъти и бързо установихме две неща — не е възможно при тези условия Смоуки Джо да е оставил кървавото петно върху морена на ската, на половината от разстоянието до долу, и второ — че на специалиста по разпити импровизираните бънджи скокове не му понасят добре.

Кървавото петно означаваше, че надзирателят е бил хвърлен от моста като копие и че за човек с неговото телосложение вероятно са били нужни двама души. Не беше трудно да стесня кръга на заподозрените — мостът се използваше само от надзирателите в затвора, които минаваха по него, за да купуват евтина пиячка от един лагер на контрабандисти край близката граница, или от търговци на опиум, за да избегнат граничната охрана по главния път. Реших, че са търговците на опиум.

Няколко дни по-късно се скрих под скалист зъбер близо до моста с шестима войници от специалните сили, придадени към ЦРУ. Малко преди залез чухме някой да приближава — суров тип, от планинските племена, ако се съдеше по лицето му. Беше бос и гол до кръста, през ребрата му минаваше дълъг белег, вероятно от мачете. На рамото му висеше карабина M16, а на гърба му — мръсна раница с Мики Маус. В нея несъмнено имаше блокчета опиум №2, увити в парцали, поели своя път към улиците на Америка и Европа.

Тананикаше песен на Елтън Джон през потъмнелите си зъби, когато командосите се нахвърлиха върху него. Мелодийката замря в гърлото му, карабината падна на земята, не му остана време да извади дългото мачете, което носеше. Гледаше ме със смесица от непокорство и омраза. След като слушах две минути приказките му как рядко минавал по пътеката и че преди седмица бил в Чиан Май, разбрах, че лъже.

Реших да го закарам в затвора от бетонни блокчета, защото няколко дни в убийствената горещина на единичните килии вероятно щяха да го направят по-сговорчив. Хората от ЦРУ — повечето от тях харесваха Смоуки заради готовността му да удря затворниците, без да му се казва втори път — имаха други идеи. Не искаха да губят време да разпитват този човек или да питат младежа от Дивизията дали могат поемат разпитите.

След като решиха да приложат това, което наръчниците им срамежливо наричат „усъвършенствани техники за разпит“, напълнили голяма бетонна вана в банята на затворническата болница с вода. Когато водата стигнала до горния ръб, довлекли арестанта — с вързани очи, с оковани ръце и крака.

Почти веднага съжалих, че не бях настоял пред онези от Управлението да оставят случая на мен, защото е мой, и да се прибират в клетките си. Разбира се, можеш да убедиш сам себе си, че правилата на живота са различни, когато работиш в полза на националния интерес, но онзи случай все пак беше твърде далече от това. Като се замисля сега, струва ми се, че съм се стъписал или просто съм искал да съм част от екипа — психология на малката група, както го наричат специалистите. Каквато и да беше причината, тогава си замълчах.

Останал по протрити долни гащи, с превръзка на очите, за да не вижда нищо, за да няма представа къде е и какво се случва, онзи тип вече почти беше изпаднал в паника, когато го завързаха с лице нагоре за голяма дъска и я вдигнаха от пода.

Четирима — очевидно с добър опит в прилагането на техниката — я занесоха до ваната и я наклониха, така че главата му да се потопи почти изцяло, без носа и устата. Той опита да се съпротивлява — безполезно — и от тежкото му дишане личеше, че си мисли, че всеки момент ще наклонят дъската още два сантиметра и ще го удавят.

Двама от групата заеха позиции от двете страни на съпротивляващото се тяло. Единият сложи кърпа върху носа и устата на затворника и я притисна, а другият я поля с вода от голяма кофа.

Водата проникна през тъканта за миг, после влезе в гърлото на наркотрафиканта. Водата в трахеята му, заедно с усещането, че по лицето го удря вълна, го караше да мисли, че са потопили главата му под вода и го давят. Рефлексът за кашляне, неконтролируем, се задейства, защото дробовете трябва да се освободят от водата…

Но идваше още и още вода! Усещането за давене се превърна в още по-голям ужас и кашлянето се превърна в кошмарни спазми. Но онези типове продължиха, докато завързаният не получи ерекция — ясно се виждаше през бельото му — и не се изпусна във водата.

Мъжете се смееха, а аз гледах него — изпитвах срам и погнуса, усещах всеки спазъм на нещастника, сякаш аз самият бях завързан за дъската. Някои хора казват, че състраданието е най-чистата форма на любов, защото не иска нищо в замяна. Не знам дали онова, което изпитах към тайландския наркотрафикант онзи ден, беше състрадание, или не, но знам, че никога не бях виждал такъв ужас. Можех да мисля единствено, че вероятно е по-добър от повечето — пресъхналата ми уста, бясното туптене на сърцето ми, плувналото ми в пот тяло ми казваха, че не бих издържал и половината от времето, което издържаше той. Догади ми се.

Агентите престанаха. Махнаха кърпата от лицето му, но го оставиха с вързани очи и го попитаха дали ще говори. Беше прекалено ужасѐн, за да може да каже нещо, поемаше с мъка всяка глътка въздух, ръцете му спастично се напрягаха, за да скъсат оковите — но мълчеше. Шефът на типовете от ЦРУ кимна на хората си да сложат кърпата отново и да продължават.

Тогава успях да проговоря.

— Прекратете това или ще ви обвиня — казах и се постарах да прозвучи ледено и безкомпромисно. Те ме изгледаха, премериха ме с очи. Вече нямах избор — или трябваше да победя, или да бъда опозорен до края на това, което остане от кариерата ми.

— Мога да го обявя за разследване на критичен инцидент, ако предпочитате. Някой ще опита ли да обясни какво общо има този тип с националната сигурност? Креймър? Искаш ли да опиташ първи?

След миг, който ми се стори година, шефът — Креймър — им нареди да махнат кърпата и да свалят превръзката от очите на трафиканта. Той ме погледна — корав мъж, с белези от мачете по гърдите, който може би е смятал, че издържа на болка — и беше жалко да гледам благодарността в очите му.

— Готов ли си да ни кажеш какво се случи? — попитах го.

Той кимна, но не можеше да овладее треперенето на ръцете си — бяха го пречупили, нямаше съмнение. Години по-късно, когато ЦРУ разпитваше по същия начин Халид Шейх Мохамед — военния командир на Ал Кайда, — той постави нов световен рекорд, като издържа две минути и половина. Трафикантът издържа двайсет и девет секунди, което е среден резултат.

След като го освободиха от дъската и го стовариха на пода, той разказа, че бил на моста с двама братя. Те въртели опиумна лаборатория в планините, откъдето идвал наркотикът, и те били тези, които решили да превърнат Смоуки Джо в човешко копие. Каза още, че не го е докосвал, и имах усещането, че не лъже.

Обясни, че надзирателят разработил скромен източник на доходи, като одрусвал трафикантите, когато пресичали речната клисура — превърнал стария въжен мост в първия пункт за плащане на пътна такса в Тайланд. Отначало се задоволявал да развие блокчетата суров опиум и да настърже малко за себе си — вместо билет, така да се каже. След това разменял опиума за алкохол с контрабандистите, а алкохола продавал в затвора. Разбира се, станал алчен и стърготините станали големи парчета — толкова големи, че братята най-накрая решили, че платеният мост не отговаря на икономическите интереси на Тайланд.

Бяхме открили отговора и макар че нямаше да има доклад за критичен инцидент, всички ние трябваше да представим някаква версия за случилото се пред началниците си. Сигурен съм, че в доклада за ЦРУ са написали, че са приложили сила в разумни граници, а в моя — разбира се — писах точно обратното. И с това щеше да се сложи край на цялата история — на кого в разузнавателната общност му пука за някакъв си тайландски наркотрафикант? Само че в доклада на ЦРУ имаше нещо, което не можех да оспоря.

Креймър вероятно е споменал, че е доловил страх по лицето ми, че дотолкова съм съчувствал на разпитвания, че съм стоял като вцепенен и съм бил плувнал в пот. Може дори да е подлагал на съмнение куража ми и годността ми да служа на предната линия. По свой собствен начин вероятно е казал, че проблемът ми е сърцето.

Вероятно Шепота беше чел този доклад, след като е поискал досието ми от архивите. Разполагах с много години, за да мисля за собствените си слабости, и трябва да кажа, че думите на Шепота, на тръгване, вероятно бяха истина — за мен нямаше никакъв смисъл да страдам. По-добър е бързият край.

Погледнах през илюминатора и видях широката ивица на Босфора, куполите на величествените джамии на Истанбул. Колелата се удариха в бетона и се плъзнаха по пистата. Бях в Турция.