Тери Хейс
Аз съм пилигрим (122)

57.

Мениджърът обаче забеляза. Беше сам във фоайето и седеше в единия край на рецепцията. Както обикновено — с протегната ръка и с усмивка — стана да ме посрещне.

— А, господин Броуди Дейвид Уилсън! Надявам се починал с вечеря от добро качество!

Преди да успея да отговоря, видях, че изражението му се променя — от любезно стана стреснато.

— Имаш рана сериозна — каза той и посочи безупречно чистия под, по който личеше следа от кръв — там, където бях минал.

Погледнах разкъсания си крачол. Кръвта се стичаше по подметката на маратонката ми и беше изцапала фоайето.

— По дяволите! — изругах. — Прекосих улицата близо до бензиностанцията на „Бритиш Петролиъм“ Прескочих мантинелата… а трябваше да стъпя отгоре. Одрал съм се.

Обяснението не беше кой знае какво, но беше най-доброто, което успях да измисля за толкова кратко време, а и мениджърът като че ли го прие безкритично.

— Да, знам къде е — каза той. — Трафик там луд. Виж… дай помогна.

Отклоних предложението му и се качих в стаята си, като стъпвах внимателно, за да не оставям още кървави следи по пода. След като влязох и заключих вратата, свалих панталона си и измъкнах от глезена си ръбесто парче метал. Раната започна да кърви като планински поток, обаче вече бях нарязал една тениска на ивици и я превързах за секунди.

Едва тогава разкопчах ризата си и насочих вниманието си към снимката, която бях отмъкнал от сватбения албум. На нея видях Кумали и тогавашния й съпруг — ръка за ръка, усмихнати — да излизат от сватбеното тържество, за да се отправят на сватбено пътешествие. Беше хубав младеж, още ненавършил трийсет, но в него имаше нещо — кройката на ленените му панталони, авиаторските очила, увиснали в ръката му, — което ме караше да мисля, че е играч. Не можех да си го представя като закостенял фанатик от някоя джамия и пак, като се вгледах в лицето на Кумали, видях същото онова нещо, което не можех да проумея.

Обърнах снимката и се уверих, че турските фотографи не се различават от колегите си по света — на гърба видях името на фотографа, сериен номер и телефонен номер, по който могат да се поръчват копия.

Беше твърде късно да му звъня, така че отворих лаптопа си, за да проверя имам ли съобщения. Изненадах се, че няма нищо от Брадли относно миналото на Кумали, и тъкмо ругаех Шепота и хората му от ЦРУ, когато видях писмо от „Апъл“, с което ме информираха колко пари са ми взели за последната музика, която съм свалил.

Отворих iTunes и открих, че съм горд собственик на „Най-големите хитове на Турция“ — компилация от песните, кандидатствали за последното издание на песенния конкурс Евровизия. Леле!

Наложи се да издържа две парчета и част от третото, преди да открия няколко текстови документа, кодирани в него. Макар и да не беше казано изрично, експертите бяха успели да хакнат архива на турската полиция и да открият служебното досие на Кумали.

В доклада им пишеше, че е учила две години право, отказала се е и е кандидатствала в полицейската академия, където учила четири години и защитила степен. Завършила сред групата на най-успешните, после се заела с криминалистика и след служба в Анкара и Истанбул фактът, че знае английски, я изпратил на място, където има много туристи и уменията й биха били от най-голяма полза — Бодрум.

Бяха открили още доста неща, предимно препоръки и повишения — тя наистина бе добър полицай, личеше си по всичко, — но всичко това беше стандартно кариерно развитие и от времето й в Академията и в турската полиция ставаше ясно, че винаги е била известна като Кумали и нищо друго.

Експертите от Лангли също се бяха запитали дали това е истинското й име и бяха опитали да открият някаква електронна задна врата за достъп до брачни свидетелства, актове за раждане и заявления за издаване на паспорт, но не бяха успели. Изненадващо, турските граждански архиви не можели да бъдат хакнати. Причината не била, че правителството е въвело — като Пентагона — някаква сложна система за кибер сигурност. Отговорът бил много по-прост — никой от тези архиви не бил цифровизиран. Те съществували единствено на хартия — вероятно в папки, завързани с канап и струпани в някой огромен склад. Според ЦРУ единственият начин да се добереш до нещо, което е по-старо от пет години, бил като подадеш писмена молба — процедура, която можела да отнеме повече от месец.

Вперих поглед в доклада, обзет от безсилие — толкова често проучванията на Управлението се оказваха само връх, без останалото от айсберга! Беше ясно, че рано или късно ще решат проблема с името й, обаче — както казват адвокатите — времето е от съществена важност. Ядосах се и отидох да си легна.

Благодарение на Лангли цялото изследване сега зависеше от някакъв фотограф в Истанбул, за когото не бях чувал и който спокойно можеше да се е пенсионирал или да е умрял.