Тери Хейс
Аз съм пилигрим (181)

44.

Приливът се надигаше и по една случайност ми помогна. Куцуках и залитах по напечения от слънцето пясък към дървения кей и нямаше как да не мина през надигащата се вода.

Беше дълбока до глезените и студенината й успокои болката и в ума, и в стъпалото ми. Останах така доста време, за да дам възможност на водата да охлади температурата ми, а солта да свие и дезинфекцира раните.

С по-бистър ум стигнах до кея, улових се за парапета и стигнах до Кумали, която ме чакаше. Беше завързала малката лодка с кърмата напред, моторът работеше. Не й бях казал — не бяхме разговаряли изобщо, — но нейното пътуване свършваше. Продължавах сам, знаех, че това, което ме чака, ще е доста трудно в моето състояние, така че исках да започвам.

И тогава чухме изстрела.

Обърнахме се назад, към Театъра на смъртта, и си дадох сметка какво съм пропуснал, грешката, за която щях да се питам до края на живота си. Нарочно ли го бях направил?

Когато излязох от руините, определено бях изтощен, едва ходех и се налагаше да се свържа спешно с Вашингтон. Разбира се, бях взел всички мерки — прибрах пълнителите на оръжията и ги взех. Обаче всичко това беше в съзнанието ми. Някъде по-дълбоко знаел ли съм, че има и друго оръжие? При това заредено — собствената ми берета, която албанците бяха взели и бяха захвърлили при счупения ми мобилен телефон? Нарочно ли я бях оставил там, за да може Сарацина да я използва, и — ако беше така — защо?

Явно я беше видял и когато чух изстрела, знаех какво е направил — беше седнал до пистолета, беше промушил ръцете си отпред, под коленете, и го бе взел, после го бе насочил нагоре, бе навел глава към цевта и бе натиснал спусъка. Вероятно знаеше и старата песен:

Когато лежиш ранен в афганистанските планини

и жените дойдат, за да нарежат каквото е останало,

прегърни пушката и си пръсни мозъка,

срещни своя Бог, като войник.

Кумали също веднага се сети какво означава изстрелът и хукна към руините. Улових я за ръката, за да я спра, но бях твърде слаб и тя се изплъзна. Спря я единствено категоричността на гласа ми.

— Слушай! — извиках. — Когато дойдат, кажи им, че не знаеш нищо. Кажи им, че си спасила живота ми, кажи им какви са хората, по които стреля. Кажи, че си ме пуснала, че си предала брат си, кажи им каквото искаш! Само аз знам — и няма да съм тук.

Тя ме погледна объркано.

— Защо го правиш? — попита. — Защо го правиш за една мюсюлманка?

— Не го правя за теб — отговорих. — Правя го заради момчето. То заслужава да има майка.

Качих се в лодката, като пъшках от болка. Кумали хукна към прохода, но знаех, че няма смисъл. Брат й беше муджахидин, беше свалил три съветски хеликоптера. Нямаше как да не улучи.