Тери Хейс
Аз съм пилигрим (119)

54.

Едва по-късно научих, че аварията е оставила без електричество много по-голям район от Бодрум. Милас например — което означаваше, че вечерното представление на цирка е отменено, билетите са презаверени за следващата седмица и публиката се е разотишла часове по-рано от предвиденото.

Предполагам, че малкият е заспал на задната седалка, така че Кумали е спряла извън гаража, възможно най-близо до задната врата на къщата. Взела го е на ръце, блъснала е вратата на фиата, за да я затвори, и го е понесла по бетонната площадка.

Мушнала ключа в ключалката, отворила задната врата и силният полъх откъм къщата — тласканото от бурята течение през разместените керемиди на покрива — вероятно веднага й е показал, че нещо не е както трябва. Дори да е имала някакво съмнение, звукът на стъпките ми на горния етаж го е разсеяло веднага.

Обърнала се е със сина си на ръце, върнала се е до колата и се е обадила на спешния номер за помощ. Не се съмнявам, че има някакъв поверителен код — всички полицейски сили имат, — който показва, че полицай е изпаднал в беда и се нуждае от спешна помощ. Няма друго обяснение за бързината и силата на реакцията.

Странно, но тъкмо тази бързина ми даде шанс — не кой знае какъв, но все пак шанс. В някои ситуации вземаш каквото ти се дава и не се оплакваш.

Първата полицейска кола пристигна по улицата почти веднага — без сирени или сигнални светлини, с надеждата да изненадат нарушителя, — обаче спря край бордюра прекалено рязко. Звукът от изхвърлените камъчета, почти удавен от вятъра, беше първият знак, който долових, че нещо се е объркало страховито.

Агент, който не е навъртял толкова километри, колкото мен, би могъл да отиде до прозореца и да надникне, но аз замръзнах на място и се ослушах. Чух да се отварят врати на кола, но не и да се затварят, което ясно ми показа, че пасажерите й не искат да бъдат чути и искат да хванат мен.

Макар и сигурен, че ченгетата са вън, продължих да ровя из шкафа, защото не исках да пропусна единствената възможност, която щях да получа, да намеря документ, какъвто и да е, който да ми даде рожденото име на Кумали Реших, че посетителите очакват подкрепление, което означаваше само едно — не биха влезли в къщата малко на брой, така че да мога да се справя. Реших да остана, докато пристигне следващата кола, и да се чупя след това.

Продължих да търся с наострен слух, опитвах да се абстрахирам от виенето на вятъра. По-малко от минута след това чух да спира още една кола. Или две. Въпреки плана си — наречете ме глупак, ако искате — продължих да упорствам. В най-долното чекмедже, под купчина стари правни списания, открих кожена книга от онези, които сте виждали всички — сватбен албум.

Не беше това, на което се надявах, но при дадените обстоятелства това беше най-добрият ми шанс — просто се надявах турските фотографи да са с нюх към бизнеса като американските си колеги. Отворих албума на произволна страница, измъкнах една от снимките, върнах го на мястото му, уверен, че никой няма да забележи липсата на тази стара снимка.

Мушнах снимката под ризата си, разпръснах част от съдържанието на чекмеджетата по пода и обърнах две от чекмеджетата на бюрото, за да изглежда като аматьорски опит за грабеж. Взех пистолета, който намерих в шкафа, и го заредих. Поне в това отношение късметът беше на моя страна. Нямаше начин да използвам моя пистолет, защото веднага щеше да доведе до мен — след най-елементарен балистичен тест, — докато валтерът нямаше никаква връзка с моята персона. Тръгнах към вратата на спалнята, готов да използвам оръжието.

Лампите в къщата се запалиха — електрозахранването беше възстановено. Може би в края на краищата късметът не беше чак толкова на моя страна. Свърнах вдясно и тръгнах към стълбата към тавана.

Чух стъпки нагоре по стълбите и разбрах, че ченгетата ще са при мен след няколко мига.

Докато се катерех към тавана, чух как ключът се превърта в ключалката.

Изпълзях на тавана точно когато пътната врата се отвори рязко и мъжки глас изкрещя нещо на турски. Вероятно предупреждаваше този, който е вътре, да остави всякакви оръжия и да се покаже с вдигнати ръце.

Вдигнах стълбата, отидох до извадените керемиди и се измъкнах през дупката на покрива. Скрит в сянката, пропълзях напред и се огледах. Колата на Кумали беше в алеята и ясно се виждаше, че тя седи вътре и държи сина си, докато нейните колеги оглеждат гаража и задния двор. Къщата беше обградена.

Имаше само един изход — спринт по керемидите, летящ скок над петметровата алея и кацане на покрива на съседния склад, на Гюл. Нищо работа.

Да бе! Не бях прескачал дължина, наближаваща пет метра, от дните на обучението ми, а и тогава бях по-скоро за тиквен, а не за златен медал.