Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Am Pilgrim, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Тери Хейс

Заглавие: Аз съм пилигрим

Преводач: Владимир Германов

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-545-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3448

История

  1. — Добавяне

26.

Бил съм на множество святи места, но никое не е толкова странно, колкото шестнайсетте акра на Кота нула. Това е строителен обект.

Във времето, измивало между нападението срещу Близнаците и убийството на Елинор, цялата площ беше превърната в огромен изкоп — изхвърлени са двеста милиона тона отломки, за да се подготви мястото за ново строителство.

В края на краищата от раната ще изникнат нови кули и на тях ще има паметни плочи с имената на загиналите, а после, след по-малко време, отколкото на повечето от нас ни се вярва, хората ще минават край тях, без да си дават сметка, че това е свято място.

В онази тиха неделя обаче гледката на разранената земя беше най-трогващото нещо, което бях виждал: самата пустота на мястото говореше по-красноречиво от всякакъв величествен паметник. Докато гледах от платформата за наблюдение, си дадох сметка, че атентатът се е запечатил толкова дълбоко в умовете ни, че е като бяло платно, върху което всеки от нас проектира най-лошите си спомени.

С разбито сърце виждах яркото синьо небе и горящите сгради, хората, които махат от прозорците за помощ, която няма да дойде, видях ранени да тичат по изпълнените с облаци прах улици, чух тътена от срутващите се небостъргачи и видях как спасителите пишат имената на ръцете си, за да ги разпознаят по-лесно, ако ги извадят мъртви от развалините. Усетих миризмата и го преживях, опитах да кажа някакви тихи думи на онези две хиляди и седемстотин души, които никога няма да напуснат това място. Две хиляди и седемстотин — повече от хиляда от тези трупове така и не бяха намерени.

Цяло чудо, че изобщо някои са били открити. При осемстотин градуса по Целзий човешките кости се превръщат в пепел за три часа. Огньовете в Световния търговски център са достигали хиляда и сто градуса и не са били изгасени с дни.

В Корана е казано, че ако отнемеш един живот, унищожаваш вселена, и пред мен имаше доказателство — две хиляди и седемстотин вселени, унищожени за няколко мига. Вселени от семейства, деца, приятели.

Слънцето изгря и донесе светлина, но не и топлина. Слязох от платформата и тръгнах пеша. Не знаех какво търся — вероятно вдъхновение, — но не се съмнявах, че убийцата е започнала пътуването си към „Истсайд Ин“ много близо до пътя, по който се движех.

Нямаше друг начин да се стигне до хотела — след като самолетът е ударил, пристанищните власти са затворили всички мостове и тунели към Манхатън. Автобусите, влаковете на метрото, пътищата на острова са били или отрязани, или блокирани. Сто минути по-късно кметът нарежда евакуация на целия район южно от Канал Стрийт. За да стигне до хотела, онази жена вече трябва да е била в затворената зона.

Докато крачех, опитах да си представя какво е правила в тази част на града в 9 сутринта, вторник — може би е работела в района, или пък е била туристка, тръгнала към наблюдателницата на покрива на северната кула, шофьор на пикап за доставки, престъпничка, която е трябвало да отиде на среща в някоя от адвокатските фирми? Защо е била тук, не преставах да се питам. Ако отриех отговора, щях да съм изминал половината път.

И макар да нямах представа какво търся, определено не бях подготвен за това, което открих.

Потънал в мисли за възможните й ходове онзи ден, не забелязах веднага малките светилища, които се бяха появили от двете страни на пътеката. За хилядите хора, които не са получили телата на близките си, Кота нула сякаш заместваше гробището. В седмиците след атентатите те идваха и мълчаха — за да мислят, да си спомнят, да опитат да проумеят. Месеците обаче минаваха и живите посещаваха мястото за рождени дни и годишнини, за Деня на благодарността и други празници, така че съвсем естествено са оставяли цветя, картички, малки сувенири. Такива светилища сега имаше покрай оградите и пътеките.

Почти до мен имаше няколко плюшени играчки, оставени от три малки деца за мъртвия им татко. На телената ограда беше закачена тяхна снимка, аз спрях и я разгледах — най-голямото трябва да е било на около седем. На снимката пускаха във въздуха балон, така че — според написаната на ръка от тях бележка — баща им да може да го улови на небето.

Продължих да крача и видях няколко светилища, създадени от възрастни хора за техните изгубени деца, прочетох стихотворения от мъже с разбити сърца и видях фотоколажи, направени от жени, които едва сдържат гнева си.

Странното е, че сред толкова много скръб не се чувствах потиснат. Може би грешах, но ми се струваше, че зад всичко това прозира нещо друго — триумфът на човешкия дух. Навсякъде наоколо виждах разбити семейства, които обещаваха да издържат, четях за мъже и жени, рискували живота си, за да спасят непознати хора, и видях повече снимки на загинали пожарникари, отколкото можех да преброя.

Спрях близо до епицентъра, сам сред толкова много саморъчно направени паметници, и сведох глава. Не се молех — не съм религиозен, — нито пък бях особено впечатлен от толкова много смърт. Бях посещавал Аушвиц и Нацвайлер-Щрутхоф, и костницата, останала след Битката за Вердюн, така че смъртта в индустриални мащаби отдавна беше престанала да ме впечатлява. Обаче бях стъписан от толкова много безкомпромисна смелост — може би защото се съмнявах в своята собствена.

Болката и страданието ми бяха познати от много ранна възраст и ясно защо — като малък бях в апартамента, в който убиха майка ми. Не ме разбирайте погрешно — не се страхувам особено от смъртта, но винаги ми се е искало, когато дойде времето, да стане бързо и чисто. Страхувам се да не бъда наранен, както майка ми, да не съм в състояние да спра болката — това беше тайният ужас, който ме очакваше след края на уличното осветление, в тъмното.

При толкова много възпоменания за храбростта на обикновените хора, които още веднъж ми напомниха, че съм човек с недостатъци, когато става дума за кураж, тръгнах към дома. Тогава го видях — бяла дъска на телената ограда, полускрита от завой на пътеката, която много лесно можеш да не забележиш, освен ако не се случи слънцето да проблесне по повърхността й. Под нея имаше доста по-голяма купчина цветя, отколкото наоколо, и това привлече вниманието ми.

На дъската бяха изписани — много старателно — имената на осем мъже и жени, всички със снимки. Надпис отдолу поясняваше, че всички те са били спасени от един човек — полицай от Ню Йорк. Тийнейджърка, чиято майка беше сред спасените, беше направила всичко това в знак на обич и благодарност заради смелостта на един човек. Разказът на момичето изреждаше хора, спасени от полицая, и сред тях бяха: адвокатка с деловия й костюм, борсов трейдър с фотогенично семейство, който приличаше на истински играч, човек в инвалиден стол…

„Човек в какво?“ — казах си. Погледът ми се плъзна надолу и стигна до снимката на ченгето, което беше измъкнало всички тези хора. Разбира се, че го познах — Бен Брадли. Както казах, това беше последното, което очаквах да намеря.

Когато в Париж Бен ми каза, че е бил заклещен в северната кула на Световния търговски център, реших, че е бил там по работа, и толкова. Момичето разказваше истинската история. Бен бил на Фултън Стрийт, когато видял самолетът да удря кулата и фасадата й да разцъфва като зловеща рана.

Когато отломките започнали да валят и всички хукнали да бягат, той закопчал полицейската си значка за яката на ризата, хвърлил якето и хукнал към кулата. Както и за самия Ню Йорк, за Брадли това също бил най-черният миг и най-светлият час.

Пет пъти влизал и излизал от сградата — всеки път се изкачвал по аварийното стълбище срещу вълната хора, които се спускали надолу — опитвал да разбере как би могъл да помогне, кого може да спаси. В един момент стигнал до трийсетия етаж — първите двеста скочили вече били прелетели покрай фасадата — и трябвало да увие ризата около устата си, за да може да диша. При това загубил значката си — единственият начин да бъде идентифициран.

Понеже очаквал най-лошото за себе си, влязъл в празен офис и намерил маркер, за да надраска името си и телефона на Марси върху ръката си. Погледнал през прозореца и не повярвал на очите си — на четирийсет метра разстояние южната кула вече се сривала! Дотогава дори не знаел, че е била ударена.

Изтичал към аварийно стълбище А, за да потърси безопасно място, и някой му казал, че някъде много нагоре имало мъж с инвалиден стол, който очаквал помощ. Благодарение на разказа на момичето научих, че Брадли бил мъжът на средна възраст, който призовал доброволци, тръгнал с още трима души нагоре, за да намерят човека с инвалидния стол, и го свалили със стола за евакуиране шейсет и седем етажа надолу.

Момичето пишеше, че групата успяла да се добере до мецанина и някак да измъкне евакуационния стол и инвалида навън. Ужасени, че кулата може да рухне всеки момент, хукнали да бягат. Единият от спасителите — едър тип, млад застрахователен агент — осъзнал, че останалите не носят кой знае каква тежест, пуснал стола, метнал човека на рамо и извикал на Брадли и другите двама — охранител и валутен дилър — да бягат.

Две минути след това светът се срутил — северната кула се свлякла надолу, сякаш някой бели кората й. Всичко през онези минути е било подчинено на случайността, включително смъртта — застрахователният агент с инвалида се прикрили в рамката на врата, която не можела да бъде никаква защита, и оцелели сред падащите отломки, без никакви поражения. На три метра от тях охранителят бил ударен от парчета бетон и умрял на място. Брадли и валутният дилър се хвърлили под противопожарен камион и били погребани под планина от бетон.

Попаднали във въздушен джоб и Брадли държал именно валутния дилър — на трийсет и две години, милионер — и запомнил посланието, което онзи искал да предаде на семейството му.

Пет часа след това спасителен екип с куче измъкнал Брадли от развалините, видели номера на ръката му и се обадили на Марси да отиде възможно най-бързо в спешното отделение на болницата.

Останах там дълго. Това беше една от най-забележителните истории за кураж, които бях чувал, и знаех, че на следващия ден ще предложа на Брадли единственото ценно за него нещо, което бих могъл. Щях да му кажа, че ще измисля една последна легенда, за да говоря на проклетия му семинар.

Обърнах се и започнах да мисля какво бих казал на събрание от световни топследователи. Реших, че ще се представя като Питър Камбъл, бивш лекар, станал мениджър на хедж фонд. Ще им кажа, че съм се запознал с Джуд Гарет преди време, като лекар, когато се е консултирал с мен по случай, който е разследвал. Станали сме приятели и едва ли има случай или следователска техника, които да не е обсъждал с мен. Ще разкрия, че именно аз съм открил ръкописа на книгата след смъртта му и аз съм го подготвил за издаване. Ще ги накарам да повярват, както предложи Брадли, че съм бил нещо като доктор Уотсън за Шерлок Холмс.

Не беше съвършено, но щеше да свърши работа. Най-вече, бях уверен, защото академичните постижения на Камбъл, както и куп други подробности, биха издържали почти всякаква проверка. За това щях да разчитам на Battleboi.

Разбира се, можех да легитимирам Питър Камбъл, но какво бих им казал, когато се обърна към тях? Питах се дали мога да въведа такива елитни следователи в неразрешен случай, да им покажа странните подробности на брилянтното престъпление — с други думи, бих ли могъл да подложа на обсъждане случая от „Истсайд Ин“?

Той определено притежаваше всички елементи на случай, който си струва да бъде изучаван — жена, която променя вида си всеки ден, хотелска стая, измита с индустриален антисептик, труп, чиито зъби са извадени, и убийцата е използвала тъкмо книгата на Джуд Гарет, тази, която толкова вълнува участниците в семинара, като наръчник.

Но това бяха само факти и аудиторията не би била удовлетворена. „Дай ни версия“ — биха казали. „Къде е разказът? Защо 11 септември? Нима това не е първото, което би попитал умен мъж като Джуд Гарет?“

И щяха да са прави, разбира се — защо точно в онзи ден? Помислих си, че ако бях Гарет — който за щастие бях, — бих им казал…

Стъписваща мисъл се появи в главата ми. Изведнъж ми хрумна защо, когато всички бягат, тя е търсила място, където да отседне.

Може би е искала да убие някого, но не е знаела как да го направи, без да я хванат. Ами ако е работела в Близнаците и онази сутрин е закъсняла за работа? Ако е била навън и е видяла как кулите горят и се сриват? Ако всичките й колеги от работата са мъртви, кой ще знае, че е останала жива?

Би могла просто да изчезне. Да намери място, където да се подслони, и да се погрижи никой да не я разпознае. След това би могла да извърши убийството когато й харесва…

Всъщност няма по-добро алиби от смъртта, нали?