Тери Хейс
Аз съм пилигрим (108)

43.

Отидох до шезлонга, обух си обувките и бързо се върнах в града. С помощта на запаметената карта, минах по пет-шест тесни улички, покрай един площад и — напред — видях улицата, която търсех.

Стигнах кръстовището погледнах в двете посоки, за да намеря номер 176, и установих, че вече съм бил там.

Изведнъж светът се завъртя около оста си.

В този момент — тази кристална точка във времето — балансът на безнадеждното разследване се завъртя в моя полза и разбрах, че съм открил телефонната кабина, която търся.

На отсрещния тротоар, на десетина метра от мен, видях бензиностанция на „Бритиш Петролиъм“. Познах я, защото там беше една от кабините, които фотографирах първия ден. Наоколо се чуваше шумът на трафика, който чухме във фона на записа от „Ешелон“. Номер 176 беше бензиностанцията и — за разлика от първия път, като я видях — сега на стол отпред седеше мъж и чакаше да налива гориво. Беше Ахмут Памук, а на масата пред него бяха пръснати инструменти за кожа и дърво, с които поправяше старинен традиционен турски струнен инструмент.

Днес поправя инструмент, друг път свири на инструмент, помислих си. На игиртма например.

Не помръднах и, както постъпвам толкова често в професионалния си живот, изключих хаоса на света и насочих ума си навътре. Видях да приближава жена — или пеша, като е минала покрай бензиновите помпи, или с кола, която е оставила в единия край на бензиностанцията — само тук имаше място за паркиране в околността.

Отишла е до телефонната кабина, изчакала е телефонът да зазвъни, после е вдигнала мобилния си телефон със записаното съобщение. Наблизо няма магазини или къщи, от които да я види някой — и вероятно това е причината да избере това място, — но мобилният й телефон е бил достатъчно далеч от микрофона на слушалката, за да може „Ешелон“ да улови шума на трафика и свиренето на Ахмут Памук.

Музикантът вероятно е бил край масата си, свирел е на странния инструмент, може би е записвал нотите на старинната мелодия и я е подготвял да я изпрати в националния архив.

Не казах нищо, не направих нищо, не чувствах нищо. Превъртях всичко в главата си още веднъж, за да съм сигурен, че копнежът ми за информация не е замъглил логиката ми. Най-накрая уверен, решен да не се поддавам на емоциите си, вдигнах глава и огледах много внимателно всеки сантиметър от офиса и покрива на бензиностанцията. Търсех нещо и едва когато го открих, освободих чувствата си и оставих сърцето си да лети.

Напук на всички лоши шансове, при наличието на два звука, уловени по случайност, бях открил телефонната кабина и — благодарение на това, което току-що бях видял — знаех, че има голяма вероятност да открия жената.