Тери Хейс
Аз съм пилигрим (104)

39.

Споменах хотел „Дукасе“ по-рано — беше толкова моден, че хората се биеха, за да влязат вътре. Беше до самата вода, със собствен плаж и шатри, които можеш да наемеш за целия сезон, срещу малко състояние. Десетина плоскодънни лодки превозваха келнери, храни и напитки до закотвени в залива яхти. Това беше евтината част на заведението.

Ексклузивната част, на покрива, се наричаше Скайбар.

Отидох там направо от музикалния магазин. Влязох през главния вход на хотела, минах през няколко декара под от кубински махагон и заобиколих групи екстравагантни комплекти мебели „Филип Старк“, след което най-после открих специалния асансьор за Скайбар. Когато приближих, видях че типът, който го управлява — облечен с дизайнерска черна пижама, — забеляза евтините ми дрехи стил ФБР и се подготви да каже, че достъпът е само с резервации. Аз обаче имам доста добър свиреп поглед, когато е нужно, така че го пуснах в действие и онзи реши, че не си струва да умира само за да ме държи вън.

Качи ме на последния етаж и влязох в зоопарк. В центъра на Скайбар имаше чисто бял басейн без первази, със стъклено дъно, а от терасата се разкриваше разкошна гледка към замъка на кръстоносците и — съвсем уместно — Френската къща.

Към басейна гледаха няколко свръхлуксозни шатри, заети, както изглеждаше, от неколцина източноевропейски клептократи и техните семейства. Леко издигнати, те предлагаха най-добрата гледка към басейна и неговите огромни площи плът и силикон — оскъдно облечени жени на всякаква възраст с присвити устни и изопнати гърди и млади силни мъже с толкова малки бански, че наистина оправдаваха името „калъф за банан“.

Срещу шатрите имаше бар и малка сцена за оркестър от петима. Целта ми беше един от китаристите, но се оказа, че за да се добера до него, трябва да преодолея някои препятствия. Първото се насочи към мен със съчувствена усмивка и разперени ръце, в безмълвно извинение. Това беше шеф дьо зал и за разлика от клиентелата, целият беше класа — французин, предположих, ръчно изработени обувки Berluti, лек костюм Brioni, очила със златни рамки.

— Съжалявам, сър — каза той, — днес всички места са резервирани.

Погледнах двайсетината празни маси — беше рано — и незаетите столове пред бара. Усмихнах му се също толкова приятно.

— Да, виждам.

Вече беше сложил ръка на рамото ми и започна да ме насочва към асансьора, където нинджата чакаше да ме спусне долу на улицата, където ми е мястото. Бръкнах в джоба на сакото си и онзи реши, че посягам към портфейла си, за да го купя с шепа банкноти.

— Сър, моля… не злепоставяйте и двама ни! — каза той с искрена болка.

— Нямах намерение — отговорих и извадих служебната си значка.

Той я погледна за момент, после престана да се прави на овчар и се замисли как да постъпи.

— Ще арестувате ли някого, мистър Уилсън? — попита.

— Вероятно.

Той се наведе към мен като стара клюкарка и попита много тихо:

— Можете ли да ми кажете кого?

Аз също се наведох към него и отговорих с глас като неговия:

— Съжалявам. Не е позволено.

— Да… разбира се, че не е. Вероятно можете да ми кажете какво е обвинението обаче.

— Разбира се — отговорих и посочих около басейна. — Лош вкус.

Той се разсмя и стисна ръката ми.

— По дяволите, ще останем без клиенти. Но ще ви трябва автобус.

Освободи нинджата с поглед, вдигна ръка към далечния барман и ме поведе към декарите плът.

— Бъдете мой гост, мистър Уилсън. Антон, нашият барман, ще се погрижи за напитките ви.

Благодарих му, заобиколих басейна и се настаних на стол пред бара. Поръчах на Антон кафе и насочих вниманието си към оркестъра. Интересуваше ме басистът — казваше се Ахмут Памук, на около петдесет, спретнато облечен човек, който явно беше решил още преди години, че ще свири партитурата си и няма да поглежда към тълпата. В Скайбар това вероятно беше мъдро. Биваше си го, владееше инструмента си и беше от хората, които вече са дали на музиката най-добрите години от живота си. Вероятно би поискал да изсвири само още едно парче в последната минута преди да го положат в земята.

Собственикът на музикалния магазин обаче ме бе предупредил, че Памук е много неприятен човек, и докато го гледах на сцената, можех да си представя защо. За един истински музикант, който е бил изпълнен с надежди и мечти, безкрайното повтаряне на ресторантски версии на „Мама миа“ и „Жълтата подводница“ е нещо повече от кошмар.

Когато Антон донесе кафето ми, Памук свиреше — хитовете от „Титаник“ — и трябваше да го изчакам да свърши. Собственикът на магазина ми бе казал, че събирал народна музика от години. Баща му — също музикант — започнал да се занимава с това, защото се безпокоял, че ако остане несъбрано и незаписано, ще се изгуби завинаги. По-късно синът му поел щафетата. Изглежда, Памук работел каквото падне — свирел в Скайбар, наливал бензин — и през цялото време издирвал загубена музика, сам свирел на някои от забравените инструменти, записвал всичко, както се записва изгубен език, и го изпращал на Турския национален архив. Според собственика на музикалния магазин, ако някой местен можел да идентифицира мелодията за игиртма, това бил той.

Изпълнението свърши, оркестърът слезе от сцената, без никакви аплодисменти, а аз станах. Казах му името си обясних, че имам кратък запис, който се надявам да ми помогне да идентифицирам. Идеята ми беше да го помоля да го чуе от плейъра ми, но не получих такъв шанс — собственикът на магазина правилно бе преценил нрава му.

— Това са обедните клиенти, а аз съм на сцената вече от час. Нали чу оглушителните аплодисменти? — отвърна той. — Смятам да хапна, да пия кафе, после да почивам. — Обърна се и си тръгна.

— Господин Памук — спрях го. — Аз не съм музиколог или университетски плъх. — Показах му значката. Не беше сигурен как да реагира, но реши, че може би ще е по-мъдро поне да се престори, че ще съдейства.

— Добре. Ще ти дам телефонен номер. Обади ми се утре, ще уговорим кога да се срещнем — каза той.

— Утре е много късно. Трябва да стане днес — възразих. Той ме изгледа гневно, но дотогава не беше виждал истински свиреп поглед и поддаде.

— От четири работя на номер 176… — и издрънка име на улица, което нямах надежда да произнеса, да не говоря да я открия. Той несъмнено го знаеше. Задник.

— Запиши го, ако обичаш — настоях и направих знак на Антон, че ми трябва химикалка. Памук неохотно се съгласи и мушнах листчето в джоба си, когато се отдалечих.

Почти се бях отказал — предвид нрава му бях сигурен, че срещата ще е загуба на време.