Тери Хейс
Аз съм пилигрим (146)

9.

Понеже страната била Германия, камионите пристигнали точно навреме. Било минута след шест и валял лек дъжд, когато минали през портала на „Хирон“.

Точно както стотици пъти преди това шофьорите минали покрай стъклената фасада на административната сграда и покрай халетата на фабриката и стигнали до товарните рампи отзад. Склададжията — висок мюсюлманин, чието име никой от шофьорите не си спомнял съвсем точно — вече бил на електрокара, готов да товари кашоните медикаменти за износ в Америка. Не казал нищо — той и бездруго рядко говорел, — но шофьорите го харесвали — работел бързо и като че ли бил доста по-интелигентен от повечето си колеги.

Пратката била голяма — включвала всичко, от палети с ваксини до кашони с антибиотици, милиони дози различни лекарства, — но въпреки това Сарацина товарел камион за по-малко от пет минути. Всички документи били готови, така че шофьорите знаели — щом той е на смяна, няма нужда да проверяват — всичко било съвсем точно.

Грабнали книжата, изтичали през дъжда, скочили в кабините и се насочили към магистрала A5 за отрицателно време.

Ако били погледнали в огледалата за обратно виждане, което никой от тях не направил, щели да видят, че Сарацина все още е на електрокара — и че гледа замислено след тях. Знаел, че дъждът и ремонтните работи по магистрала A5 — винаги имало ремонтни работи на A5 — ще ги забавят малко, затова и той бързал, но не много, така че те щели успеят да стигнат за съответните полети.

Накрая навел глава, опрял чело на ръцете си и се отнесъл някъде между молитвата и изтощението — всичко било свършило, вече не било в неговите ръце и облекчението било толкова всеобхватно, че усетил сълзи да парят клепачите му. Смазващата отговорност на последните три години, огромното бреме от това, че върши работата на Аллах, изчезнали. Оръжието било в свободен полет и съдбата на мисията, благополучието на държавите, оцеляването на невинността, колкото е останала на света, зависела от система за граничен контрол, която според Сарацина била толкова рехава, че на практика не съществувала. Но това не било под негов контрол: той бил направил възможното и сега всичко било в Божиите ръце.

Със засилващо се усещане за свобода най-накрая вдигнал глава, слязъл от електрокара, влязъл в склада, отишъл при шкафчето си и го изпразнил. За първи и единствен път, откакто бил на работа в „Хирон“ не изчакал смяната си да свърши. Вместо това метнал раницата си на рамо, измъкнал се незабелязано покрай охраната на портала и — изпълнен с въодушевление — тръгнал по пустата улица в ситния дъжд.

Върнал се в малката си квартира — там имало само легло, маса и умивалник в единия ъгъл, — изпразнил шкафовете от хранителни продукти, опаковал останалите си дрехи в раницата, хвърлил ключа на масата, излязъл и затръшнал вратата. Не направил опит да вземе заплатата, която му дължали, да прибере депозита си за квартирата или да се сбогува с мъжете от джамията на Вилхелмщрасе, проявили такава щедрост към него — изчезнал също така тайнствено, както се бил появил.

Тръгнал бързо през събуждащия се град към железопътната гара, купил си билет и след няколко минути експресът за Франкфурт се появил. Той извадил багажа и медицинската си чанта от шкафчето за дългосрочно съхранение, отишъл до тоалетната и там се върнал към облеклото и идентичността на ливански лекар, който е бил на конференция в Месе.

От седмици, с приближаването на края на мисията му, все по-често мислел какво ще прави след това — нямал желание да остане в Германия, нямал причина да се върне в Ливан. Знаел, че до дни модерната чума — черната шарка, както я наричал за себе си — ще изпълни общественото съзнание. Ще започне бавно, като кибритена клечка в слама, но бързо ще се превърне в това, което учените наричат самоусилващ се процес — експлозия, — и цялата плевня ще пламне.

Америка — големият неверник — ще рухне, смъртността ще бъде астрономическа. Лишен от защитника си, Израел ще стане уязвим и ще падне в ръцете на враговете си. Икономическата активност ще се срине, цените на петрола ще паднат и управляващият саудитски елит — който няма да може повече да купува собствения си народ или да търси подкрепа от Съединените щати — ще започне страховити репресии и с това ще посее семената на собственото си унищожение.

В близко бъдеще светът ще се затвори и пътуванията ще станат невъзможни, защото държавите ще потърсят спасение в карантината и изолацията. Някои ще се справят по-добре от други и макар че един милиард души са измрели от едра шарка през стоте години преди победата над болестта, в ново време не се е появявало нищо подобно — СПИН е далеч от това — и никой няма да е в състояние да предвиди накъде ще потекат реките на заразата и къде ще завият.

И докато времето за умиране — както го бил нарекъл — приближавало, той все повече се убеждавал, че каквото и да се случи, иска да е със сина си. Ако загубят живота си, значи такава е била волята Божия, а той искал единствено да е с детето си, за да може да го прегърне и да му каже, че няма от какво да се страхува на този или в другия свят. Ако по Божията воля останат живи, тогава щял да го заведе в Афганистан, при първа възможност. И заедно ще се разхождат по сенчестите брегове на реките, може би ще му покаже склоновете, където е свалил хеликоптерите. И когато лятото премине в есен, ще отидат в далечните долини, където е крепостта на Абдул Мохамад Кан. Какво по-добро възпитание можеш да дадеш на сина си от примера на вярващите и смелите? И когато му дойде времето — ще се върнат в Саудитска Арабия, ще се смеят и ще живеят заедно в земите, които са най-близо до душата на баща му.

Да бъде със сина си! Тази мисъл го поддържала през цялото време в Карлсруе. Една вечер отишъл в някакво интернет кафе и потърсил в Мрежата къща под наем, подходяща за един вярващ мюсюлманин и сина му, в Милас.

Да, щял да се появи във Франкфурт отново като лекар, да вземе влака до летището и да се качи на самолет. Щял да лети до Бодрум.