Тери Хейс
Аз съм пилигрим (153)

16.

Преминах в бавната лента и огледах колите отзад в огледалото. Когато се уверих, че нямаме опашка, вкарах Бен по-навътре в света на сенките.

— Във втория мейл пише, че е от заместник-директора на ЦРУ. Датата е преди два дни и съобщава, че имаме пробив по отвличането на трима чужденци в Хиндукуш.

— Но нямате, нали? — попита Бен.

— Не. Човекът и събитията са мистерия. Той е самотен вълк, организация от едно лице. Няма никакви клюки, никакво предателство. Търсим призрак.

Спуснах се по разклона за Бодрум.

— Обаче аз го зърнах — продължих. — Знаем, че е бил в Афганистан два пъти. Първо като млад муджахидин, за да се сражава с руснаците, после, преди няколко месеца, за да отвлече тримата чужденци…

— Защо ги е отвлякъл?

— Това не мога да ти кажа. — Бен се обиди, но нямаше как — не беше нужно да знае това, а да не знаеш нещо е златното правило на света, в който влизаше.

— Един аспект на случилото се обаче е от огромно значение за нашия план. Дейв Маккинли си даде сметка за това — няма начин да отвлечеш трима души сам. Не и в Афганистан, не и на различни места, не и от охранявани обекти. За да го направи, нашият призрак трябва да е разчитал на помощ. Маккинли е служил два срока в Афганистан и никой друг в Западния свят не познава тази страна по-добре от него. Той е сигурен, че някой от старите другари муджахидини, вероятно някой от племенните вождове, е помогнал на нашия човек. Тези връзки са дълбоки и обясняват защо въпреки хилядите агенти на терен там не сме чули нищо. Вторият мейл ме информира, че след два дни един от помощниците му — срещу голяма сума и нова самоличност — ще издаде имената на нашия призрак и на другите, които са му помагали.

Стигнахме брега. Залязващото слънце обливаше ажурното море с розови оттенъци. Съмнявах се Бен някога да е виждал нещо по-красиво, но не видях почти никаква реакция.

— Ако приемем, че това е истина, какво ще стане с хората, които са му помагали? — попита.

— Ще ги разпитат, после ще ги предадат на афганистанското правителство.

— И ще ги екзекутират.

— Да. Мейлът не разкрива името на предателя, но сочи съвсем ясно, че го знам.

— Значи, ако твоят обект, призракът, иска да спаси себе си и другарите си, ще трябва да научи името му от теб бързо и да го предаде на племенния вожд преди властите да го заловят.

— Точно така — отговорих. — Нашият обект трябва да дойде до Бодрум и да ме накара да говоря. И ще разполага с по-малко от ден, за да го направи.

— Тогава го хващате.

— Не.

— Не?! Как така не? Мислех…

— Арестуването му няма да помогне. Нуждаем се от информацията, с която разполага този човек. Да кажем, че е изпратил пратка в Америка — или се кани да изпрати, — а ние нямаме шанс да я открием. Трябва да го накараме да предаде подробностите по изпращането.

— Ще го изтезавате.

— Не. Проблемът е като при сестра му. Докато установим, че ни е пробутал фалшива информация, ще е твърде късно. Пратката вече ще е пристигнала. Не. Трябва да ни каже по своя воля.

Брадли се засмя.

— И как ще го накараш да го направи?

— Не аз — отговорих. — Ти.