Тери Хейс
Аз съм пилигрим (45)

31.

Първото, което направил, било да затвори гаража под малкия си апартамент и да го превърне в импровизирана лаборатория и склад за съхранение на биоматериали.

При изпълнението на тази задача се ползвал с едно предимство — наблизо имал добър пример за нещата, които трябвало да направи. Макар че всичко останало в болницата на Ел Мина се разпадало, тя разполагала с изолатор с две легла и прилежаща лаборатория. Тъй като антраксът се среща често в района, болницата успяла да се възползва от програма на Световната здравна организация за подпомагане на развиващите се страни в борбата с тази болест. Въпреки че болницата не разполагала с основно оборудване, нужно за спасяване на човешки живот, организацията от Женева осигурила малко състояние, за да оборудва първокласно съоръжение.

Доколкото Сарацина знаел, изолаторът бил използван само веднъж през последните десет години и бил превърнат в нещо като временен склад. Така или иначе, бил чудесен модел за собствената му лаборатория и освен това му осигурил половината от апаратите, от които се нуждаел — инкубатори, микроскоп, пипети, шкафове за стерилизиране и куп други неща. Никой не разбрал, че са изчезнали.

През следващата седмица — с помощта на компютър и интернет връзката, която осигурил в лабораторията си — съставил списък от над шейсет биотехнологични фирми от целия свят, които могат да осигурят ДНК материал с по-малко от седемдесет букви, без да се интересуват от самоличността на купувача и да искат някаква допълнителна информация.

Много по-късно, когато научих това, не ми се вярваше. Проверих онлайн и стъписан се убедих, че е истина.

Преди обаче да поръча ДНК материал, Сарацина трябвало да открие две много важни съставни части от оборудването, генни синтезатори — машини, големи колкото приличен компютърен принтер. Отнело му час. Главозамайващият напредък на биотехнологиите означавал, че пазарът е залят с всякакво оборудване — на силно занижени цени, ако вече не е най-бързото или най-доброто.

Намерил два синтезатора в отлично състояние — единият на eBay, другият на usedlabequipment.com. Общо двата стрували под пет хиляди долара и Сарацина бил доволен, че лекарите са така добре платени — освен това той винаги бил живял скромно. Можел преспокойно да си позволи апаратите от спестяванията си, а още по-важно било, че и тези продавачи не се интересували кой е купувачът — искали единствено номер на валидна кредитна карта. Анонимен превод чрез „Уестърн Юниън“ вършел същата работа.

Започнал работа в деня, в който пристигнал вторият апарат, и същата вечер се заел да сърфира в интернет и да разширява вече огромната си библиотека по вирусология и биология, когато прегледал последното онлайн издание на списание „Сайънс“ Водещата статия била посветена на учен, който току-що бил синтезирал организъм с 300 000 букви. За краткото време, откакто Сарацина бил решил как да действа, 185 000 букви били останали в миналото. С такива темпове се развива генното инженерство.

След като прочел статията, знаел, че едрата шарка вече е в ръцете му и срещата му със съдбата е потвърдена. Молил се до късно през нощта — отговорността била голяма и искал от Аллах да се погрижи да я използва добре.

След половин година, след като комбинирал и рекомбинирал, започвал отначало и напредвал, проучвал и учел — като използвал не само знанията си, но и евтиното оборудване, което ставало все по-достъпно, — успял да изпълни задачата си.

Доколкото можел — молекула по молекула, — пресъздал едрата шарка. Според всички изследвания, които имал възможност да проведе, вирусът му бил идентичен със срещащия се в природата.

През хилядите години, откакто този вирус се е пренесъл от някоя друга форма на живот върху хората, са възникнали два основни вида едра шарка — variola minor, често наричана „памучна треска“, която рядко е фатална, и по-голямата й сестра — variola major — болестта, която опустошавала човешките популации още от времето, когато хората живеели обединени в големи племена. Сарацина успял да синтезира тъкмо този вирус — със смъртност около трийсет процента. Обаче variola major има множество различни щамове, някои от които са с много по-висока смъртност от останалите.

Той бил наясно с това и се заел да подобрява и подлага вируса си на изпитания — доказал се във времето метод за многократно принудително мутиране с цел — на жаргона на биолозите — да го „изпържи“ дълбоко, за да го превърне в най-смъртоносната разновидност на най-смъртоносния патоген на света.

Удовлетворен, че е постигнал максимално възможното, Сарацина се заел да модифицира генетичната му структура. Това била най-простата, но и най-опасната част от цялото упражнение. Също така и най-необходимата…

След като срещащите се в природата разновидности на едрата шарка били премахнати от планетата, Световната здравна организация останала с огромни количества вече ненужна ваксина. След няколко години, когато всички се убедили, че вирусът няма да се появи отново, тези запаси били унищожени. Също така, макар че огромен брой хора били ваксинирани срещу едра шарка — най-вече децата в западния свят, — Сарацина бил наясно, че ваксината губи ефекта си след около пет години и в резултат на практика никой няма имунитет.

Всичко това било идеално за целите му — но имало един проблем. Съединените щати, целта на плана му, все повече се замисляли за възможността от биотерористична атака след 11 септември и решили да произведат и складират триста милиона дози от ваксината, по една за всеки гражданин на страната. Когато разбрал за това, Сарацина изпаднал в отчаяние. Останал буден цяла нощ, разучавал ваксините. Научил, че до двайсет процента от населението биха останали незащитени — ваксината не би подействала на значителен брой хора, а не се прилагала на бременни, новородени, възрастни и хора с увредена имунна система.

Въпреки това съществуването на запасите ваксина го покрусило толкова, че малко преди разсъмване онази дълга нощ се замислил да изостави плана си и да търси друго оръжие. Отново обаче несекващото развитие на научните знания — или Аллах — се притекли на помощ.

Заровил се още по-дълбоко в литературата и открил доклад от група австралийски учени. Работещите в лаборатория в Канбера, столицата на страната, специалисти опитвали да намерят начин да контролират размножителния цикъл на мишки. Работели с миша шарка — болест много близка до човешката едра шарка — и успели да присадят на вируса ген от имунната система на мишките, известен като IL-4. Резултатът бил смайващ — видоизмененият вирус преодолявал създадената от ваксината имунна защита и ликвидирал популацията на мишките.

Добавянето на един ген — само един ген — правело вируса неуязвим за имунната система.

Сарацина, с подновени надежди, тръгнал по неясната следа на експериментите. В рядко посещавани кътчета на Мрежата — в доста случаи само случайни препратки, споменати в научните форуми — открил, че неколцина учени по целия свят опитали да повторят резултатите на австралийците с променлив успех.

Радост заляла света извън какавидата на Сарацина. Той продължил да работи и скоро попаднал на публикуван неотдавна доклад на няколко холандски агрономи, които работели с кравешка шарка. Те решили да присъединят малко по-различен ген и вирусът не само преодолявал ваксината всеки път, но и процесът можел да бъде повторен сто процента успешно.

Сарацина знаел, че този ген може лесно да бъде доставен от някоя от фирмите, снабдили го с базовите двойки. Поръчал го незабавно, отворил малкия пакет два дни по-късно и вкарал науката в некартографирани води.

Знаел, че голямата доза ваксина, която взел, нямало да го предпази, ако успее да създаде вирус на едрата шарка, годен да бъде оръжие — все едно е гол в огъня. Поради тази причина откраднал цял костюм за биологична защита от болницата, за да се предпази от зараза, и подкарал към морето. Пътувал бавно по крайбрежния път, докато не намерил магазин за водолазни принадлежности. Платил в брой за дихателен апарат и бутилки сгъстен въздух, натоварил ги в багажника на колата и се върнал в какавидата си.

Всеки път, когато работел по своя преодоляващ ваксината вирус, отделял по двайсет минути, за да облече защитния костюм и да си сложи специално пригодения дихателен апарат, но самата научна работа била лесна. Отчасти поради придобития опит, отчасти защото новият ген съдържал само около триста букви, успял да го свърже с вируса за по-малко от месец.

Тъкмо този потенциален катаклизъм се съдържал в двете шишенца с допълнителната нула и имало проста причина Сарацина да ги занесе в Афганистан — целият му забележителен труд би отишъл на вятъра, ако е сгрешил и се окаже, че вирусът не действа. Давал си сметка, че едрата шарка заразява само хората — дори не и най-близките ни роднини, шимпанзетата и другите маймуни. Това означавало, че единственият начин да гарантира, че творението му е смъртоносно колкото оригинала, и да установи дали преодолява ваксината, би бил експеримент с живи хора.

Планът му бил да намери трима души, нужни му за черния експеримент именно там, високо в планината Хиндукуш.

След като оставил провинция Кунар и американските патрули далече назад, намерил сухо речно корито, което сега служело за път — поради разрушената инфраструктура в страната. Дни наред вървял по него, а преминаващите камиони и вездесъщите пикапи „Тойота“ 4 x 4 го обвивали в облаци прах, но накрая, в една огнено гореща сутрин, си дал сметка, че е близо до целта — напред, очертани като силуети на фона на небето, видял четирима мъже на коне, с автомати „Калашников“, застанали на пост.

Сарацина продължил към тях с малкия си керван, минал един завой на речното корито и в далечината напред се очертал град от кал, който не бил променен от средните векове. На противоположния бряг, в началото на проход към вътрешността на планината, имало укрепени постройки, издълбани в скалата.

Някога, през деветнайсети век, това било британска крепост, но след това било превърнато в дом, укрепление и седалище на местен владетел. Сарацина минал под останките на мост над речното корито, изкачил се на парче надупчен асфалт и тръгнал към крепостта. Малко по-нататък по остатъците от пътя минал покрай няколко струпани морени и — когато излязъл от другата им страна — се изправял лице в лице срещу двама от конниците.

Те контролирали пътя, оръжията им били небрежно насочени към гърдите му. Сарацина знаел, че с радост биха натиснали спусъка.

— Кой си ти? — попитал единият. На приклада на автомата му имало орнаменти от злато и бил по-старши от двамата.

Сарацина понечил да отговори, но размислил — дал си сметка, че името, което използва — онова от паспорта, — няма да говори нищо на тези хора. Вместо това посочил входа на крепостта.

— Предайте му нещо, моля. Кажете му, че момчето, което стреля с „Блоупайп“, се е върнало.