Тери Хейс
Аз съм пилигрим (26)

12.

Полетът на „Америкън Еърлайнс“ наближи Ню Йорк рано сутринта — тъмни облаци се кълбяха в небето, дъжд и бесни ветрове ни блъскаха през цялото спускане. Два часа след излитането от Париж светна надписът да закопчаем коланите и след това условията се влошиха дотолкова, че прекратиха всякакво обслужване. Никаква храна, никакъв алкохол, никакво спане. Оттук положението само може да се подобрява, така разсъждавах.

Пътувах със съвършен канадски дипломатически паспорт, който не само обясняваше мястото ми в първа класа, но и ми помогна да избегна всякакви въпроси от граничните власти. Обработиха документите ми без забавяне, взех си багажа и излязох под проливния дъжд. Бях у дома, но не се чувствах така комфортно, както очаквах — бях прекарал в чужбина толкова дълго, че вече едва познавах страната.

Осемнайсет часа бяха минали, откакто оставих семейство Брадли в „Плаза Атене“. След като си дадох сметка, че легендата ми е разбита, задачата ми не беше амбициозна — бягай, скрий се където можеш, опитай да се съвземеш и след това си напиши завещанието. Е, може би без последното, но винаги сме обсаждали разбитите легенди в този дух.

Реших, че Америка е най-добрият ми шанс. Не само щеше да е по-трудно да ме открият сред милиони като мен, но знаех, че ако искам наистина да съм сигурен, ще трябва да залича следите, които са останали, така че никой да не може да мине отново по пътя, извървян от Бен и Марси.

Взех разстоянието между „Плаза Атене“ и апартамента си за шест минути и още с влизането си започнах да звъня на авиокомпаниите. За щастие намерих свободно място в първа класа за полет след около час.

Странно е как работи подсъзнателният ум обаче — в последвалия хаос: прибиране на дрехи, плащане на сметки, подреждане на куфари, изведнъж, без особена причина, в паметта ми изплуваха двете писма от адвоката на Бил и Грейс Мърдок. Прерових папка със стара кореспонденция, намерих ги и ги хвърлих в ръчната си чанта, след което се заех с единствения останал проблем — съдържанието на сейфа.

Беше невъзможно да взема със себе си три пистолета, сто хиляди долара в различни валути и осем паспорта, дори в ръчния багаж. Ако изпищят детекторите за метал — дори ако съм в ролята на дипломат, — щяха да ме проверят много щателно. И след като откриеха, че паспортът не е истински, което неминуемо щеше да се случи, щях да давам обяснения седмици наред — първо за истинската си самоличност и после за всичко останало. Предполагаше се, че съм предал оръжията, паспортите и списъците с контакти в Дивизията при напускането си.

Вместо това разпрах един шев на матрака, извадих част от пълнежа и закрепих вътре с лепенка инструментите на занаята си — след като стигнех в Америка, щях да се обадя на Франсоа, раболепния портиер, и да го накарам да уреди транспортна фирма, която да изпрати нещата ми през океана. След като закрепих всичко, залепих шева с лепило и позвъних за такси до летище „Шарл дьо Гол“.

След още десет часа застанах под дъжда на летище „Кенеди“ и казах на друго такси да кара към града. По пътя позвъних на „Четири сезона“ — един от хотелите, чиято големина гарантира анонимност — и си запазих стая.

След три дни обикаляне на фирми за недвижими имоти наех малка мансарда в северната част на Манхатън. Не беше кой знае какво, но я огряваше сутрешното слънце и първия ден там прочетох писмата на адвоката и се обадих, за да уговоря среща.

Седнахме един късен следобед в скъпия му офис с изглед към Сентръл Парк и дреболията, свързана с наследството на Бил, промени живота ми завинаги.

В продължение на няколко дни след това се разхождах из града до късна вечер, въртях това нещо в ума си и опитвах — както биха казали психолозите — да го „интернализирам“ Оставях краката да ме носят накъдето поискат, покрай пълни с хора барове и ресторанти, заобикалях дългите опашки пред най-модните клубове и най-новите филми. Накрая, с подбити крака и болезнено съзнание за малкия си опит в материята, която хората наричат нормален живот, започнах да възприемем чутото от адвоката. Едва след това се заех с проблема със следите.

Най-напред се обадих на шефката от ФБР — жената, на която предадох документацията от европейските операции на Дивизията, когато агенцията беше закрита. Тя се свърза с някой от заместниците си, спомена, че някога съм бил Син ездач, и на следващия ден седнах със заместника в занемарена конферентна зала в невзрачен небостъргач в центъра.

След като поисках да говоря с него насаме и двамата му помощници излязоха, го информирах, че номерът на социалната осигуровка на Скот Мърдок е бил премахнат и че за мен това носи големи рискове. Трябваше му известно време, за да овладее удивлението си, но след като престана да ругае виновния за този гаф, вдигна телефона и нареди номерът ми да се възстанови.

— Ще го отбележа — увери ме. — Ще се погрижа, ако някой се интересува от този номер, да бъдеш предупреден. Какво друго?

— Трябва да бъдат променени няколко компютърни бази данни, защото съдържат твърде много информация за мен — или за псевдонимите, които съм използвал, — и тази информация трябва да изчезне.

— Държавни или частни компютри? — попита той.

— И държавни, и частни — отговорих. — Всичко от архивите на едно сдружение на съучениците от академия „Колфийлд“, както и куп съобщения във „Федерален регистър“.

— Няма начин — отговори заместник-шефът. — Базите данни са неприкосновени. Върховният съд казва, че можем да гледаме, но не и да пипаме. Би било незаконно дори да те насоча към човек, който би могъл да помогне.

Притиснах го, обясних му колко години съм служил на страната си и защо за мен е нужно да наруши правилата.

Той кимна замислено, после нещо в ума му като че ли прещрака и той започна тирада.

— Да наруша правилата? Искаш да се забъркам в хакерство? Имаш ли представа колко струва това на обществото? Вече не са малки генийчета, това беше преди години — киберпространството сега е пълно с тарани. Пробиват сайта, разбиват го, крадат всичко, което има някаква стойност…

Бях смаян — не ме интересуваше нито Върховният съд, нито днешното състояние на киберпрестъпността. Исках просто да изчистя миналото си. Реших, че може би съм докоснал болно място, но това нямаше да ми помогне да постигна повече сигурност.

Той явно не смяташе да спира.

— Има ниво, което е над тараните — продължаваше. — Хора, които влизат, копират всичко и никой не разбира, че са влизали. Адски са умни. Познавах един: отмъкна петнайсет милиона кредитни досиета за ипотеки. Петнайсет милиона! И във всяко имаше данни от кредитни карти, номера на социални осигуровки, банкови сметки, домашни адреси. Знаеш ли какво се канеше да направи с тях?

— Да открадне нечия чужда идентичност? — отговорих, без да знам защо продължаваме да говорим за това.

— Естествено. Само че не за да се възползва сам — не, това за него беше прекалено много работа. Искаше да продаде данните на руската мафия. По долар за досие, за първия милион, както ни каза, само за да ги зариби. След това смятал да тръгне нагоре, докато стигне поне до десетарка парчето. Пресметнах, че ще измъкне към сто милиона. Защото седи пред един екран. Знаеш ли колко печели средният банков обирджия? — попита той и се наведе над масата. — Девет хиляди долара и може би куршум. Кой според теб е напипал правилния бизнес план?

Свих рамене — наистина ми беше все едно.

— Този тип е на двайсет и три, а е може би най-добрият на света.

— Колко време ще лежи? — попитах, за да покажа някакъв интерес.

— Не е решено още. Може и да не лежи, ако продължи да сътрудничи и да ни помага да хващаме самураите кракери, които правят също толкова лоши неща. Никът му онлайн беше Battleboi, така че го наричаме с това име.

— Battleboi? — попитах, несигурен дали съм чул правилно.

— Да. Пише се с i накрая. Испански задник. Израснал е в Маями, но сега живее наблизо, край Канал Стрийт, до „Уолгрийнс“^[1].

Погледна ме и погледите ни се срещнаха. Защитната броня падна и си дадох сметка защо ми разказва тази история.

— Както и да е, достатъчно за моите проблеми — трябва да спра, преди да кажа нещо незаконно. Мога ли да направя нещо друго?

— Нищо. Това е повече от достатъчно. Благодаря — казах сърдечно. Той стана и тръгна към вратата.

Преди да отвори спря и се обърна към мен.

— Радвам се, че успях да помогна с номера на социалната осигуровка. Познавам репутацията ти — много от нас я познават. За мен беше чест, наистина, да се запозная със Синия ездач.

Каза го с такова възхищение, а ръкостискането му беше достатъчно силно, за да превърне въглища в диаманти. Чак се стъписах. Помощниците му ме гледаха мълчаливо, с респект, предполагам би могло да се каже, докато крачех към асансьора. Макар и да се чувствах поласкан, нямаше как да не си спомня думите на една стара песен — че свещта изгасва много по-рано от легендата.

Излязох и взех такси. Гледах лицата на минувачите. Сенките се удължаваха и отново изпитах странно чувство за изолация, сякаш съм чужденец в собствената си страна. Знаех, че ако човек продължава по този път, скоро умира за света — виждаш такива хора седнали на пейка в парка, в читалните на обществените библиотеки, в чакалните на железопътните гари. Чудно бъдеще, помислих си. Но нямаше какво да направя — керванът си върви, кучетата си лаят и беше ужасно важно да погреба миналото си.

Таксито спря пред „Уолгрийнс“, минах покрай сградата и видях малка врата, сгушена в стената. Имаше само един звънец и до него няколко думи — на японски. Страхотно.

Зачудих се дали съм разбрал правилно човека от ФБР, но въпреки всичко натиснах бутона.