Тери Хейс
Аз съм пилигрим (175)

38.

Отново се давех — този път и в болка освен във вода. Борех се за живота си, водата се стичаше по лицето ми, натрошеният ми крак пускаше вълна след вълна кошмарна болка. Скоро тя щеше да стане единственото, което да усещам, знаех го.

Главата ми беше наклонена назад, устата ми беше отворена, водата се стичаше и предизвикваше безмилостни спазми и кашлица. Гърдите ми се надигаха и спускаха, дробовете ми не издържаха, тялото се сриваше. Ужасът прогони всяка рационална мисъл, склещи ме натясно, в ъгъла.

Бях опитал отново да броя и загубих бройката на петдесет и седмата секунда. Това ми се струваше част от друг живот.

Зад превръзката на лицето бях пропътувал отвъд последната звезда. Бях видял бездната след края на вселената, тъмнина без форма, силует или край. Знаех, че са увредили нещо извън болката — бяха белязали душата ми.

Късче памет ме откри натикан в ъгъла. Шепота беше казал нещо. Че ако ми стане прекалено много, да сложа край. Да прегърна пушката и да срещна своя бог като войник. Обаче това беше крайната жестокост на ситуацията — мъчителите ми контролираха количеството вода, така че дори не можех да си отворя гърлото, да напълня дробовете си с вода и да се удавя бързо. Дори тази последна достойна постъпка, да отнема собствения си живот, бе непостижима. Бях принуден да продължавам да страдам, да застана пред Вратата за никъде, но да не мога да премина през нея.

Сарацина си погледнал часовника — американецът вече бил издържал сто двайсет и пет секунди — по-дълго от всеки, когото познавал, много повече, отколкото бил очаквал, наближавал рекорда на Халид Шейк Мохамед, голям воин, последовател на Единия истински Бог и храбър ученик на Свещения Коран. Вероятно вече щял да говори? Кимнал на двамата албанци.

Усетих как водата се стича по косата ми и как махат мръсния парцал от лицето ми. Треперех, изобщо не владеех тялото си, а умът ми не беше в кой знае колко по-различно състояние. Ужасът беше физически, всички страхове в живота ми ставаха осезаеми. Не можех да говоря, но когато се върнах от бездната, болката в крака ми се съживи с необуздана острота и усетих как отново изпадам в добре дошла безсъзнателност. Сарацина ме удари силно по счупената скула и приливът на адреналин ме спря.

Той отвори клепача ми с пръсти, за да види зеницата ми, да прецени колко живот има там, а с другата ръка напипа артерия, провери дали пулсът ми е неравномерен, дали има опасност да спре. Отдръпна се и ме погледна — дишах тежко, опитвах се да овладея треперенето, да прогоня болката от крака си.

— Кой си ти? — попита толкова тихо, че може би само той го чу.

Видях загрижеността и объркването на лицето му и това ми вдъхна сили. В нашата епична битка на волята аз умирах, но бях победител.

— Името? — настоя той.

Поклатих глава.

— Дай ми го — намеси се Николаидис, бесен и нетърпелив.

— Не — възрази Сарацина. — Ще го убиеш и няма да научим нищо. Ще останем тук часове, ако се наложи.

— Докато някой не мине с лодка покрай руините и не прояви любопитство — каза Николаидис.

— Тогава отиди и премести лодката — отвърна Сарацина. — Скрий я зад скалите, за да не се вижда.

Николаидис се поколеба. Не беше свикнал да го командват.

— Върви — каза Сарацина. — Само губим време.

Бика го изгледа лошо, но се подчини и нареди на двамата албанци да му помогнат. Тримата изчезнаха в прохода, а Сарацина се върна при мен — както бях подпрян на коритото, все така вързан за дъската. Белезниците се впиваха в плътта ми, пръстите ми бяха побелели от липсата на кръв. Той подритна счупения ми крак и видя как трепнах от болка. Направи го пак — по-силно — и въпреки усилията си извиках.

— Ще става все по-лошо — обеща ми той тихо.

Вдигна крак, за да ме изрита силно, но не успя. Откъм тъмнината на страничния проход се чу глас.

Лейла Кумали. Крещеше нещо на арабски.