Тери Хейс
Аз съм пилигрим (164)

27.

Сам, в евтиния хотел на една малка задна уличка в Бодрум, докато пишех завещанието си, трябваше да реша какво да правя със съкровищницата от платна, за която повечето куратори на музеи биха дали живота си.

Колекцията беше непокътната. Макар че бях прекарал много часове в тишината на склада за чай — обикалях между рафтовете с картини, вадех шедьоври, които никой не беше виждал от десетилетия, — не продадох нито една картина. Бяха твърде силно свързани с Бил и чувствата ми към тях — както и богатството, което представляваха — все още бяха твърде болезнени, за да ги потисна.

Странно обаче, разпореждането с тях след смъртта ми не представляваше никакъв проблем за мен. Вероятно решението е бълбукало на задната горелка на ума ми от часове, ако не и по-дълго.

Написах, че желая Музеят за модерно изкуство да получи сто от платната, по свой избор, при условие че ги подреди в постоянна експозиция. Нареждах също така музеят да получи фолио с рисунките на Раушенберг, заради които с Бил бяхме посетили Страсбург преди толкова много години. После описах снимката на селянката и децата й, които крачат към газовата камера, която видях в лагера на смъртта Нацвайлер — снимката, която беше измъчвала толкова много сънищата ми — и настоях музеят да придобие нейно копие.

Също така написах, че останалите платна, както и складът, в който се намират, трябва да бъдат продадени, а приходите да бъдат дарени на Дом за сираци от ромски произход „Уилям Дж. Мърдок“.

След това идваше най-трудната част от упражнението. В заключение написах, че искам Музеят за модерно изкуство да аранжира до входа на залата, в която ще изложи стоте творби, малка витрина. И в нея да са рисунките на Раушенберг, копието на снимката от лагера на смъртта и следното посвещение:

Завещава се на хората на Ню Йорк в памет на Бил…

Останах замислен много дълго, после оставих химикалката. Не бях много сигурен какво да напиша по-нататък, защото не намирах думите, достойни да почетат истински паметта на Бил. Спомних си как пътувахме през боровата гора на Вогезите, спомних си стаеното зло на газовата камера, долових отново силата му, когато мушнах ръката си в неговата неканен, видях моментното щастие в очите му, когато погледна надолу, към мен, и изведнъж разбрах кои са думите, които трябва да напиша, които казват всичко за осиновителя ми.

„Завещава се на хората на Ню Йорк в памет на Бил Мърдок — от неговия любящ син Скот“. Това написах.

Накрая определих Финбар Ханрахан, адвокат от Парк Авеню, и Джеймс Балтазар Гроувнър, президент на Съединените щати, за изпълнители на завещанието. Реших, че ако ще умирам за страната си, това е най-малкото, което мога да направя.

Обадих се на рецепцията и чух сънения глас на дежурния. Поисках да дойде до стаята ми. Без да му показвам съдържанието на документа, го накарах да се подпише като свидетел, че полагам подписа си, после го запечатах в плик, който адресирах до Финбар.

Сложих този плик в друг, надрасках отгоре името на Бен и добавих бележка: „В случай, че не оцелея, моля, предай приложеното вътре писмо при завръщането си в Ню Йорк“.

Мушнах го под вратата на Бен и се върнах в стаята си. Заключих вратата, изритах обувките си и легнах напълно облечен. В тишината на нощта в главата ми се появиха два реда от старо стихотворение, чието заглавие и автор не помнех:

Заспах, сънувах — животът е красиво упоение;

събудих се, разбрах — животът е по-скоро задължение^[1].

Животът е задължение. Като всеки войник, който тръгва на бой, мислех за конфликта, който ме очакваше. Честно казано, не се надявах на успех или слава. Просто се надявах да се измъкна с чест и кураж.