Тери Хейс
Аз съм пилигрим (86)

21.

Опитах дръжките на два френски прозореца — без успех. Третият беше отключен, което означаваше, че или охраната е немарлива, или че в къщата има някой.

Извадих малкото фенерче, което носех на ключодържателя си, включих го и пристъпих в салона. Затворих вратата. Тесният лъч освети красива стая. Който я бе обзавеждал, имаше вкус — Грейс би се чувствала у дома си, мина ми през ума. Повечето мебели бяха старинни, английски — сдържано елегантни и баснословно скъпи. Паркетът беше покрит с дебели копринени килими, а по стените с цвят на слонова кост висяха десетина картини от най-големите имена сред импресионистите.

Тънкият лъч на фенерчето попадна върху висока двойна врата, която водеше към библиотеката. В много отношения тя беше по-красива от салона — беше по-малка и поради това пропорциите й бяха по-добри, а книгите й придаваха по-топъл, по-приятен вид. Не се учудих, че Додж я е бил превърнал в свой щаб.

До дълбоко кожено кресло видях малка странична масичка и макар че дрогата отдавна не беше там, принадлежностите си стояха — станиоли, стъклена тръбичка, няколко бутилки минерална вода, цигари и препълнен пепелник. През няколко френски прозореца се разкриваше панорамна гледка към морето и небето — дявол да го вземе, ако толкова е искал да гледа фойерверки, не е било нужно дори да става от стола. Ефектът в стаята трябва да е бил още по-забележителен благодарение на двете огледала в позлатени рамки от двете страни на камината, точно зад стола.

Сториха ми се не на място в библиотека — знаех, че Грейс не би одобрила подобно нещо, — обаче богатите си имат своите странности.

Прескочих полицейската лента, заграждаща тази половина от помещението — нямаше значение, защото турците казаха, че са приключили с разследването, — опрях се на облегалката на стола и вдигнах очи към гледката. Опитах да си представя какво би могъл да му каже някой, за да го накара да излезе от това обезопасено гнездо.

Бръкнах по-дълбоко в ума си, задържах дишането си, опитах да плувам по-дълбоко. И още веднъж, точно както се случи в онази стая в „Истсайд Ин“, когато осъзнах, че там е живяла жена, изключих всичко… отговорът беше толкова близо… някъде от другата страна на знанието… само ако можех да го докосна… някой, когото е познавал, е влязъл през високата двойна врата…

Не го чух, но зад мен се отвори скрита врата. Беше като онези, които се срещат в немалко старинни библиотеки — покрита с гърбове на книги, за да се слива невидимо с останалите рафтове. Този, който мина през нея, беше сякаш с гумени подметки, защото не чух никакви стъпки по килима. Обаче когато се движат дрехи, се чува звук — а може и да не е звук, а само раздвижване на въздуха, — който е почти невъзможно да се скрие. Тогава го усетих.

Сърцето скочи към гърлото ми, посегнах зад гърба си и извадих беретата с едно плавно движение, свалих предпазителя, обърнах се светкавично, приклекнах, за да намаля размерите си като мишена, разкрачих се леко, вдигнах оръжието, сякаш е продължение на ръката ми, обвих спусъка с показалец — точно както ме бяха учили преди толкова много години, когато бях млад и още нямах представа какво е да убиеш човек и да ти се присънват двете му малки момичета.

Някой друг, някой по-малко объркан от мен, щеше да стреля. Аз се поколебах, погледнах под цевта и видях бос крак на жена, облечена в черно, което беше разбираемо предвид факта, че наскоро е овдовяла. Беше Камерън.

— Кой по дяволите си ти? — попита тя. Опитваше се да изглежда спокойна в мрака, но пистолетът я бе изплашил и не успяваше да скрие треперенето на ръцете си.

Прибрах беретата.

— Казвам се Броуди Уилсън Аз съм…

— Типът от ФБР? Кумали, турската полицайка, каза, че ще изпратят някого.

— Да.

— ФБР винаги ли влиза в къщите на хората без предупреждение?

— Извинявам се — отвърнах. — Останах с впечатлението, че няма никого. Дойдох, за да огледам.

Ръката й престана да трепери, но тя все още беше нервна, защото извади цигара. Но не я запали. Беше от онези електронни тръбички, които си купуват някои хора, когато опитват да се отърват от навика.

— ФБР редовно ли разследва нещастни случаи? Кой те изпрати да дойдеш в Бодрум?

— Някой от адвокатите или доверениците на съпруга ти, доколкото знам.

— Естествено — каза тя. — И кой от тях? Феърфакс, Резник, Портър?

От този списък стана ясно, че мнозина от обкръжението на мъжа й не одобряват факта, че продавачката от магазина — та бил той и „Прада“ — е ударила джакпота.

— Не знам — отговорих.

Тя се засмя сухо.

— Не би ми казал дори и да знаеш, нали?

— Не бих — отвърнах.

Тя дръпна от електронната цигара. Ако беше някой друг, щеше да изглежда нелепо.

— Къщата изглеждаше пуста — казах. — Съжалявам за пистолета, но ме изненада.

Тя не си направи труда да отговори. Имах усещането, че ме преценява.

— Как влезе в имението? — попитах, като се постарах въпросът да прозвучи възможно най-неутрално.

— Какво имаш предвид?

— Аз влязох през портала — нямаше паркирани коли, а дежурният полицай не спомена, че в къщата има някой.

— Яхтата ни е закотвена в залива и съм в нея още от инцидента. Една от надувните лодки ме докара дотук и се качих по стълбите.

Сигурно е видяла сянката на съмнението да преминава по физиономията ми, защото сви рамене.

— Лодката е в хангара за лодки. Човекът от екипажа още е там, иди го попитай, ако искаш.

— Разбира се, че няма — отвърнах. — Къщата е твоя, можеш да правиш каквото поискаш. Ти ли беше на терасата?

Тя се поколеба.

— Не знаех, че ме наблюдаваш.

— Бях долу, на моравата. Не съм сигурен, но ми се стори, че видях сянка.

— Капакът на един прозорец се клатеше от вятъра — отговори тя.

Обърнах се бързо — някъде далеч, стори ми се, чух затваряне на врата.

— Има ли някой друг в къщата?

— Не, защо?

— Стори ми се, че чух…

Ослушах се, обаче не долових нищо. Пълна тишина.

— Това е стара къща — обясни тя. — Ако вятърът духа от юг, излиза нагоре през избата.

Започна да пали лампите — не разбрах дали за да отвлече вниманието ми, или защото тъмнината я притеснява.

На меката светлина я видях ясно. Джак Лемън някога е казал за Мерилин Монро, че е светкавица в бутилка. Все едно го е казал за Камерън. Стройна и грациозна, със спортна фигура, кожата й беше толкова фина, че сякаш отразяваше светлината. Тогава си дадох сметка — и го видях няколко пъти след това, — че накланя някак глава, фокусира погледа си така, че събеседникът й има усещането, че е единственият човек наоколо, ако не и на света.

Беше умна — знаех го, защото бях прочел транскрипцията на разпита й в полицията на Бодрум вечерта след така наречения инцидент. Казали й, че не е позволено да присъства адвокат, напрягала е слух, за да разбере лошия английски на преводача, била е сама и уморена, обаче през часовете на разпита е останала учтива и сговорчива. Ако излезеш от кожата си в Турция — независимо дали си виновен, или не, — може да се окажеш в море от неприятности. „Интелигентна и уравновесена, запомни това“ — казах си.

След като запали лампите, тя се обърна и отвори една бутилка вода.

— Турската полиция ми каза, че си единствена наследничка на имотите на мъжа си — подхвърлих възможно най-неутрално.

Тя отпи глътка вода и попита:

— Това официален разпит ли е, господин Уилсън?

Логично.

— Не, но може да стане, ако искаш.

Тя сви рамене.

— Няма никаква тайна. Да, аз съм наследничката.

— Имате ли предбрачен договор?

Поколеба се и си личеше, че не смята да отговаря.

— Офисът ни в Ню Йорк може да изиска документите, ако предпочиташ. От думите ти преди малко стигам до извода, че адвокатът или довереникът на мъжа ти ще ни помогне с радост.

— Да, има предбрачен договор — каза тя, след като преглътна грубостта ми.

— Какви са условията в договора в случай на развод?

Пак отпи глътка вода.

— Първите пет години получавам по четирийсет хиляди долара годишно. След това сумата нараства с малко, докато навърша петдесет. Тогава — според адвокатския термин — съм компенсирана и предбрачният договор вече не се прилага.

— Четирийсет хиляди на година, за пет години — казах. — Това трябва да е горе-долу колкото си изкарвала в „Прада“.

— Да, горе-долу толкова.

— А какво получаваш сега, като вдовица?

— Това е тръст… сложно е. Не съм сигурна, че някой изобщо знае точно…

— Колко? — повторих.

— Около… милиард и двеста милиона — отговори тя и се обърна настрани.

Цифрата увисна във въздуха за момент — често се случва с подобни цифри, — после тя се обърна и ме погледна. За моя изненада, трепереше от вълнение, очите й пламнаха от гняв.

— Знаеш ли защо затворих онзи капак, на терасата, знаеш ли защо бях там, горе? Там е спалнята, която деляхме с мъжа ми. Всяка нощ идвам тук с лодката, минавам по моравата и се качвам там… Като легна на леглото, все още усещам миризмата му, мисля си, че ако се събудя сутринта, той ще е там. Хората могат да си говорят каквото си искат за парите, агент Уилсън, но всичко, което ми остана от него, са само чаршафите в спалнята на наета къща. Обичах съпруга си.

Очите й се наляха със сълзи. Тя се опита да ги спре и в този момент излъчваше такова достойнство и кураж, че беше трудно да не събуди съчувствие. Ако пък беше актьорско майсторство — направо можеше да пише благодарствено слово за „Оскар“.

— Сега искам да ме оставиш. Ако имаш още въпроси, разговаряй с турската полиция — тя води разследването и има пълен запис на разпита ми. Нямам какво повече да добавя.

Докато вървях през терасата към портала, бях склонен да й вярвам, но — разбира се — човек никога не може да е сигурен. Преди да свия зад ъгъла, погледнах назад. Тя стоеше на терасата, сама в сянката на мрачната къща, боса и болезнено красива, загледана към беседката и мястото, където бе загинал мъжът й. За момент си помислих, че ще се обърне и ще погледне към мен, но не го направи.

Тръгнах по дългата алея, нощта ме обгърна и зловещата къща се стопи в тъмнината. Бях дошъл със съмненията си и напусках убеден, че някой е придумал Додж да остави дрогата, да вземе бинокъла и да извърви последните си крачки на тази земя.

Беше добра теория, но не беше достатъчна, ако трябваше да остана в играта. Лейла Кумали щеше да се погрижи за това — беше създала своя собствена версия на случилото се и я бе натоварила с професионалната си репутация. Не можеше да си позволи да сгреши и щеше да направи всичко възможно да отпрати натрапника от Америка.

Имах нужда от доказателство.