Тери Хейс
Аз съм пилигрим (105)

40.

Освен че трябваше да пробода ръката му, следващият ми разговор с Ахмут Памук се оказа много приятен.

След като излязох от Скайбар, минах по пристанището, намерих сенчеста пейка, сложих батерията на телефона си и се обадих на Кумали, в управлението. Не бях разговарял с нея след Флоренция и исках да проверя дали има някакъв напредък по подновеното разследване за убийството на Додж.

Оказа се, че не се е случило почти нищо. Хайруниса вдигна и ми каза, че Кумали излязла малко след единайсет и нямало да се връща на работа до края на деня.

— Къде е? — попитах.

— По лична работа — отговори тя.

Щях да я притисна, но си спомних, че е четвъртък и че синът й ме бе поканил да отида с тях да гледаме Големия парад и клоуните. Беше го завела на цирк.

Казах, че ще се обадя на следващата сутрин, и още час разговарях с хора, които работят близо до телефонни кабини — отново без резултат, — и си дадох сметка, че наближава обедната почивка, че повечето офиси и магазини ще затворят и че задачата ще стане още по-безнадеждна.

Без да имам друга възможност, освен да спра, реших да насоча вниманието си към Френската къща. Увереността ми беше лошо разклатена от грешката, която допуснахме с Шепота — бяхме изложили цялата ми мисия на опасност, като приехме, че смъртта на Додж ще наложи да се проведе разследване. Подобни грешки рядко остават ненаказани в секретния свят и на самолета на връщане от Флоренция бях взел решение никога повече да не допускам да се случи нещо подобно. Така или иначе, исках да съм една крачка пред полицаите. Знанието е сила, както казват.

Основният въпрос сега беше прост — как убиецът е успял да влезе и да излезе от имението, без да бъде забелязан? Някъде из документите около смъртта на Додж, които ми бе предоставила Кумали, се споменаваше фирмата, която даваше имението под наем, и реших, че тя е най-доброто начало.

Казваше се „Престиж — Недвижимости“ и по време на обиколките си бях видял лъскавите й витрини няколко пъти. Погледнах си часовника и видях, че ако побързам, ще мога да стигна преди да затворят за обяд.

Стигнах на разстояние, от което да се чува, когато един мъж тъкмо заключваше вратата. Извиках му на английски и той активира усмивката, която агентите по недвижими имоти пазят за хората, които току-що са слезли от кораба. Веднага щом ме видя я деактивира.

Беше на четирийсет и няколко, с прическа помпадур, разкопчана риза и златна верижка, дебела колкото да закотвиш океански кораб. Харесах го веднага. По някакъв странен начин в него нямаше никакво притворство — ако такъв човек те излъже, реших, можеш да обвиняваш само себе си.

Представих се, казах му, че работя за ФБР и че искам да поговорим за Френската къща. Той сви рамене и ми каза, че местен полицай го посетил преди седмица и взел копие от договора за наем. Той бил само посредник и всъщност нямало какво повече да каже.

Очевидно бързаше и се извиних, че отнемам от времето му — установил съм, че винаги е от полза да си учтив, — после обясних, че местният полицай е идвал, когато разследването е било за смърт поради невнимание.

— А какво е сега? — попита той изненадано.

Очевидно все още не се бе разчуло, че има промяна в разследването — макар че каквото кажех, вероятно щеше да е известно на цял Бодрум до вечерта.

Погледнах стъклената врата и видях името му, изписано със златни букви.

— Разследваме убийство — господин Кая. Младият американец е бил блъснат от скалата.

Шокирах го — и се разстрои.

— Беше приятен човек — отбеляза. — Не приличаше на повечето задници, които наемат вили тук. Разговаряше. Показваше интерес — каза, че ще ме вземе някой път на разходка в морето. По дяволите! Убит?

— Вече ви е ясно защо трябва да разговаряме.

— Тъкмо отивах на обяд.

— Добре, ще се присъединя.

Той се засмя.

— Нямах това предвид.

— Знам — усмихнах се. — Къде ще хапнем?