Тери Хейс
Аз съм пилигрим (118)

53.

Принуден да разчитам на фенерчето, се върнах към плота на бюрото, приключих с него и се заех с чекмеджетата. Бяха още по-безплодни.

На парченце хартия — наполовина решена кръстословица, откъсната от лондонски вестник — видях, че в полето някой е написал „риба клоун“. Може би се е опитвал да открие дума. Може би не. Беше надраскано набързо, с драскулки, и не можех да преценя дали е почеркът на Кумали, или не, така че снимах и това.

След няколко минути, както преглеждах стар бележник, намерих написан на ръка списък с морски същества — на английски, — сред които беше същата риба. Отново не ми говореше нищо — може би е опитвала да научи сина си на нещо — и продължих нататък.

Благодарение на спрелия ток не се колебаех да използвам фенерчето — в момента всички в Бодрум си светеха с подобни неща — и плъзнах лъча по стаята, за да открия двойни стени или неравни дъски на пода. Търсех скрит сейф. Нямаше нищо такова, така че извадих флашката от компютъра — за щастие файловете се бяха записали преди да спре токът, — качих се по стълбите и отидох на следващото най-вероятно да даде резултати място — спалнята й.

Канех се да започна с масичката, когато лъчът от фенерчето попадна върху висок шкаф с чекмеджета за папки в гардеробната. Опитах едно и, странно, шкафът се оказа заключен.

Отворих портфейла си и извадих комплект шперцове. Ключалката беше толкова проста, че я превъртях за по-малко от минута — въпреки че бяха минали години, откакто се научих как да го правя. Първото чекмедже беше пълно с полицейски папки по различни разследвания — включително няколко, посветени на смъртта на Додж. Зад тях обаче, в празно пространство, открих причината Кумали да заключва шкафа. Не искаше синът й да намери пистолета „Валтер P99“, който беше там.

В това, че е там, нямаше нищо ненормално — много полицаи държат резервно оръжие в домовете си, — но все пак намерих серийния номер на цевта и го записах на телефона си, за да го проверя по-късно. Кой би могъл да каже? Някога някъде може да е бил използван или регистриран на нечие име и това да се окаже важна улика.

Следващото чекмедже беше почти празно — само сметки, отбелязани като платени, и папка, в която имаше документи от регионалната болница. Макар че повечето бяха на турски, имената на лекарствата ми бяха познати и знаех за какво се прилагат. Погледнах първия лист на папката, видях името на пациента и датата и разбрах, че няколко седмици преди това синът на Кумали е бил приет в болница с менингококов менингит.

Инфекцията е много опасна — особено за деца — и е ужасно трудно да се диагностицира достатъчно бързо. Много лекари, дори и от спешните отделения, често бъркат симптомите с грип, а когато открият грешката си, се оказва твърде късно. Кумали, изглежда, беше извадила късмет да попадне на лекар с достатъчен опит — и решимост, — за да не чака резултатите от патологията, а веднага да приложи големи дози антибиотици венозно, с което несъмнено бе спасил живота на детето.

Продължих да разглеждам папката и се радвах заради случилото се — поне малкият се бе отървал. Стигнах до последната страница и видях подписа на Лейла Кумали върху сметката. Понечих да прибера папката, обаче се поколебах. Може би беше защото осъзнах, че никога дотогава не бях виждал името й написано, обаче нещо ми мина през ум — всъщност не знаех фамилното й име. Не със сигурност.

Практиката в Турция е разведените жени да връщат моминското си име, но си спомних, че някога бях чел — съдът може да нареди изключение. Ами ако например, колкото и малко вероятно да беше, Кумали е името й по мъж? Това би означавало, че в предишния й живот, в предишното й име, може да се крият важни улики.

Сред документите, които прегледах, не видях акт за раждане, брачно свидетелство, паспорт — нищо, което да показва какво е било рожденото й име. Не беше изключено да пази тези документи на сигурно място — сейф в кабинета й в управлението например, — но нямаше как да съм сигурен и затършувах по-бързо из чекмеджетата на шкафа, за да проверя дали няма някаква следа там.

Завесите зад мен бяха плътно спуснати, а вятърът поглъщаше всички други звуци, така че нямах представа, че по улицата е дошла кола и е спряла на алеята зад къщата.