Тери Хейс
Аз съм пилигрим (172)

35.

Здравенякът и другият извадиха къса широка дъска, скрита зад купчината отломки и боклуци. Аз се дърпах и съпротивлявах, за да печеля време, но поради болката в коляното ми и в гръдния кош за тях не беше проблем да ме завържат за дъската с широки каиши.

Бях с лице нагоре, стегнат толкова здраво, че не можех да помръдна. Физиономията на Сарацина се появи в полезрението ми — напълно безразлична; той улови китката ми и изсумтя доволно — беше лекар и от пулса ми разбра, че ме е страх.

Посочи Николаидис и ми каза:

— Когато приключа, този човек, който в момента има проблем със зъбите, ще те разпита за едно убийство, което вашите разузнавателни агенции са извършили на Санторини. Иска да знае кой е наредил нападението и имената на преките извършители. Ясно ли е?

— Санторини? Не знам нищо за Санторини!

Явно не успях да ги убедя. Николаидис хвърли една кофа на здравеняка и взе от боклука някакъв мръсен парцал. Скоро щяха да започнат.

Сарацина продължаваше да ме гледа.

— Можеш да избегнеш това — каза ми. Аз мълчах. Той сви рамене.

— Когато бях в Хиндукуш, някои хора ми помогнаха. Както знаеш, един от тях е решил да ни предаде. Очевидно не мога да допусна това да се случи. Искам да ми кажеш името на предателя.

— Дори и да го знаех — отговорих, — ще ме убиеш веднага щом ти го кажа.

Той кимна и каза:

— Така или иначе ще те убия.

— Знам. Иначе щяхте да скриете лицата си.

Можех да предположа, че ще ме сложат в чувал, който вече са подготвили в яхтата, и ще минат години преди някой рибар да го заплете с мрежите си. Ако Бен не позвънеше, просто се надявах всичко да приключи.

— Ако знаеш, че ще умреш, какъв е смисълът преди това да се мъчиш? Името, Спиц.

— Аз съм агент на ФБР. Дойдох в Бодрум, за да…

— Видях имейла — троснато каза той и приближи лицето си до моето. — От заместник-директора на ЦРУ.

Направих всичко възможно да изглеждам шокиран. Той, разбира се, забеляза и се усмихна.

— А сега… името на предателя.

— Аз съм агент на ФБР…

Ядосан, той даде знак на Николаидис. Гъркът омота мръсния парцал върху лицето ми, така че да покрие носа и очите, натика го в устата ми. След това завърза краищата под дъската. Потънах в тъмнина. Вече ми беше трудно да дишам, главата ми беше толкова стегната за дъската, че не можех да помръдна.

Усетих как ме вдигат. Знаех какво правят. Носеха ме към коритото.

Двайсет и девет секунди по моето броене — толкова беше издържал наркотрафикантът. Въпреки слабостта си, въпреки че винаги съм се съмнявал в куража си, трябваше да издържа само колкото него.

Започнаха да ме спускат и аз поех въздух. Парцалът вонеше на пот и машинно масло. Последното, което чух, беше гласът на Сарацина.

— Трепериш, Спиц.

После водата ме заля.