Тери Хейс
Аз съм пилигрим (159)

22.

Във Вашингтон също гледали часовника. По Източното крайбрежие било средата на следобеда, а Шепота бил направил своя собствена преценка за времето, когато може да се очаква „Ешелон“ да засече съобщението на Кумали. Според него щяло да стане по-рано, отколкото очаквах аз.

Ако щяло да стане, пресметнал той, нямало да е по-късно от единайсет в Бодрум.

Шепота беше по-голям песимист — или реалист — от мен.

Когато оставали шейсет минути по неговите изчисления, затворил вратата на кабинета си, спрял всякакви телефонни разговори и дал най-строги нареждания да не го безпокоят. Ако президентът имал нужда от него, разполагал с директна линия до бюрото му, а Агенцията за национална сигурност можела да го информира за добрата новина по специална компютърна връзка.

В сърцето си не смятал, че е вероятно. Опитът го бе научил, че желанията и реалността са различни неща, и беше видял твърде много лудост, твърде много фанатизъм, за да очаква един терористичен план да завърши благополучно — при първия си престой в Афганистан, като млад анализатор, бил сериозно ранен от бременна жена, препасана с бомби, а години по-късно, като шеф на оперативна група на терен, видял как деца тичат към войниците, стиснали бомби, докато молят за бонбони.

Не, по-скоро бил сигурен, че президентът съвсем скоро ще нареди затваряне на границите, паниката ще започне, опашките за ваксина ще се проточат с километри, по улиците ще патрулират войници и ще започне кошмарното търсене на заразени самоубийци. Веднага щом президентът излезел с обръщението си към нацията, той щял да му връчи документ, който вече пишел — оставката си.

Пишел с типичната си честност, но и с тъга, която му тежала толкова, че имал чувството че ще го смаже. Тъга за страната, за нейните граждани, които е предал, за децата си, които почти не познавал, за една кариера, започнала преди трийсет години с толкова надежди, която сега приключвала с жесток провал.

Часовникът на бюрото му отброявал минутите неумолимо — интернет връзката била в готовност, екранът светел — но нямало нищо. Времето изтекло, от „Ешелон“ нямало нищо и за първи път в живота му това, че се е оказал прав, му носело само страдание.

Отворил чекмеджето на бюрото си и си надянал маншета на апарата за кръвно налягане. Точно тогава индикаторът на сигурния телефон замигал. Вдигнал слушалката.

— Нищо? — попитал президентът, без да полага усилие да скрива безпокойството си.

— Нищо — отговорил Шепота. — Кумали, изглежда, не се е хванала… заради някоя дребна, но съществена грешка, предполагам. Пилигрим смята, че има още време — още петдесет и седем минути според него, — но това няма да промени нищо. Какво искаш да направиш? Да излезеш пред хората сега?

Последвала продължителна пауза.

— Не — казал накрая президентът. — Дадох му трийсет и шест часа. Ще го изчакаме. Той го заслужава.

Президентът прекъснал връзката, съкрушен заради страната си, народа си, осъзнал, че обществеността и историята ще са безмилостни в присъдата си.

Час преди това той — също като Шепота — разчистил програмата си и престанал да отговаря на телефонни обаждания, така че седял сам в онзи следобед, погълнат от убийствена тишина. Опрял глава на ръцете си и съжалил, че Ан вече не е между живите, съжалил, че няма деца, съжалил, че няма семейство, сред което да намери покой и смисъл.

Нямало нищо такова — само вятърът на страха духал по самотните коридори на ума му.