Тери Хейс
Аз съм пилигрим (134)

69.

Настъпи промяна в плана. Пристигнах в полицейското управление няколко минути преди десет на следващата сутрин, за да науча, че Ингрид Кол се бори с настинка и ще може да дойде по-късно през деня. Може би беше истина, кой може да каже?

С Камерън, от друга страна, дори не бяха разговаряли — поне не лично. Хайруниса се обадила, но личната асистентка на младата жена отказала да я събуди.

— Имам ясни инструкции. Не бива да я безпокоя. Когато мадам се събуди, ще й предам да ви се обади.

Казах на Хайруниса да ми позвъни веднага щом пристигне някоя от двете, но се оказа, че след два часа още седях на маса пред близко кафене и проверявах движението на пратката си през мобилния телефон. Научих, че е пътувала през нощта, стигнала е до Ню Йорк и ще бъде доставена — когато видях Ингрид.

Приближаваше по улицата към мен — с евтина чанта през рамо, фалшиви тъмни очила „Том Форд“ над челото и младо куче — пълен помияр — на въженце. Модерните „неутрални“ жени до една разхождаха породисти кученца онзи месец, а Ингрид или не даваше пет пари, или ги пародираше. Едва не се разсмях.

Освен за едно — зърнистата снимка беше адски несправедлива към нея. Беше по-висока, отколкото изглеждаше там, а с дънкови шорти и бяла тениска показваше чувственост, каквато не бях очаквал. Късата й коса беше пораснала малко и правеше сините й очи да изглеждат още по-дълбоки и още по-пронизващи.

Спираше дъха, без съмнение — пет модни снобчета, зазяпани в нея от близката маса, го доказаха, — но тя като че ли не забеляза или не му отдаваше значение. Може би затова можеше да мине с каквото си поиска — дори и с някакво си куче.

Преди доста време споменах, че има места, които ще помня цял живот. И хора. Тогава, в анонимното кафене под горещото турско слънце, си дадох сметка, че това е гледка, която ще остане с мен до края на живота ми.

Тя слезе от тротоара и тръгна през масите на кафенето към щанда за самообслужване. Когато мина покрай снобчетата — сърби, доколкото можех да съдя по езика, който говореха, — едното протегна ръка и я улови за китката.

— Какво куче е това? — попита типът на английски със силен акцент: модно небръсната четина, разкопчана риза, татуировка около единия бицепс.

Тя го изгледа с поглед, който можеше да опърли четината му, и каза:

— Пусни ми ръката, ако обичаш.

Онзи не я пусна, а отвърна с усмивка:

— Само попитах.

— Немска порода — каза Ингрид. — Чепшнауцер.

— Какво? — попита онзи.

— Чепшнауцер. Соча му някой кретен, той отива при него и се връща с чепа му в уста. Искаш ли да видиш?

Кучето изръмжа сякаш по знак и усмивката на младежа изчезна — четиримата приятели, които му се смееха, засилваха гнева му. Ингрид дръпна ръката си и продължи към щанда.

Съсредоточих се върху звученето на гласа й, но нещата не бяха така прости, както си мислех — явно наистина беше настинала, защото говореше хрипкаво, някак различно. Акустиката в къщата също беше съвсем друга — от големите обеми там се получаваше нещо като ехо — а и я бях чул от разстояние. Имах чувството, че тя е била в спалнята, но нямаше как да съм сигурен.

Погледнах я пак, изпълнен със съмнения — стоеше пред щанда с помияра — и… трябва да съм честен. Може би не ми се искаше тя да е убийцата.