Тери Хейс
Аз съм пилигрим (124)

59.

Вратата се отвори и макар да беше едва седем и двайсет сутринта, във фоайето имаше нещо като празненство. Мениджърът, рецепционистът, пиколото и още няколко души от персонала на хотела, заедно с няколко от дърводелците, приятели на мениджъра, които ми бяха помогнали с огледалата, се бяха събрали пред рецепцията.

Разговорът беше много оживен, раздаваха кафе и сладки. Въпреки ранния час имаше и бутилка ракъ, така че се зачудих да не би някой да е спечелил от лотарията или нещо такова.

Мениджърът ми се усмихна още по-широко от обикновено и размаха сутрешния брой на местния вестник.

— Имаме новина на голяма радост — каза ми. — Помниш Смукача, човек с голяма корупция, лош за всеки гражданин добър?

— Да, помня го. Защо?

— Умрял.

— Умрял? — отвърнах с престорена изненада и взех вестника. Погледнах снимката на халето, осеяно с полицаи. — Как така?

— Сплескан — обясни той. — Като палачинка в тиган. Някакъв луд влязъл в къща на ченге жена — добави.

— Влязъл в къщата на ченге? Да. Наистина е луд.

— Сигурно е грък — каза той абсолютно сериозно.

— Кога е станало? — попитах. Исках да се държа нормално, да поддържам разговора. Останалите стояха около рецепцията, а с мениджъра бяхме в свой собствен свят.

— Вечер снощи, докато ти почивал с вечеря с хубаво качество. Малко преди върнал с твой кървав…

Млъкна, сякаш нещо му бе минало през ума и му се искаше да върне думите, но нямаше как.

— Казват убиец избягал от място с лодки със следа от кръв — каза той, млъкна и ме погледна.

Погледите ни се срещнаха — нямаше съмнение, че е наясно кой е убиецът. Можех да отрека, но не мисля, че щеше да е убедително, или евентуално можех да изрека някаква мрачна закана, но бях сигурен, че той няма да се поддаде на заплахи. Не ми харесваше, но се налагаше да се доверя на интуицията си и да заложа на него и приятелството му.

— Не, не — казах накрая. — Ти в голяма грешка. Моята почивка с хубава вечеря не била минала вечер. Била по-минала вечер.

Погледна ме объркано, готов да спори, защото помисли, че съм се объркал, но аз продължих да говоря, за да не му дам възможност да продължава да греши.

— Снощи аз и ти бяхме тук, във фоайето — казах. — Не помниш ли? Беше спокойно, нямаше никой друг тук.

Изведнъж очите му заискриха — беше загрял.

— Ами да — каза. — Ама разбира се, така било — вечеря била нощ предишна.

— Точно така. Снощи вечер аз и ги говорихме, ти ми обясняваше за гърците. Беше дълъг разговор.

— Да, да. От най-дълги. Проклетите гърци — много трудно с тях.

— Да. Ти ми разказа много неща. Минаваше десет, когато отидох да си лягам.

— По-късно даже. Единайсет е час в моя памет — каза той с голям ентусиазъм.

— Да, единайсет — съгласих се.

Погледнах го пак в очите и разбрах, че интуицията ми за него не ме е подвела. Тайната ми беше спасена.

Той посочи паспорта в ръцете ми и гласът му помръкна.

— Заминаваш да не се върнеш?

— Не, не — отговорих. — Ако някой пита, отишъл съм в България.

После обясних, че трябва да открия важен свидетел.

Казах довиждане и тръгнах към изхода и колата си. Отворих багажника, извадих гумените кори и се добрах до калника на дясното колело. Свалих предавателя за проследяване — държаха го магнитни лентички — и го закачих ниско на знака за паркинга.

Ако имах късмет, никой пешеходец нямаше да го види, а който от турското разузнаване ме следеше, щеше да мисли, че колата ми все още е пред хотела.

Седнах зад волана и подкарах към границата.