Тери Хейс
Аз съм пилигрим (81)

16.

Хотелът, в който отседнах, не беше от онези, които се наричат „модни“ — искам да кажа, че хората не се редяха на опашки, за да влязат в него. Онези, с опашките, бяха долу, на брега и имаха денонощни барове, дансинги на открито, украинки, които представяха дамско бельо по частните плажове.

Моят беше на задна уличка, с автосервиз в единия край и магазин за мебели на старо — в другия. Изграден от бетон и боядисан в бледосиньо, „уморен“ е като че ли е най-учтивата дума, която би могла да се употреби за него. Когато спрях отпред, нямаше как да не призная, че екипът в къщата на Шепота е свършил чудесна работа — това беше точно мястото, където човек очаква да отседне един агент на ФБР, който пътува на разноски на данъкоплатеца.

Още докато се качвах по стъпалата към входа, знаех какво ще видя вътре — избелели завеси, очукан бюфет за закуската, две палми в саксии, вкопчили се в живота. Мъжът на рецепцията, както и целият хотел, беше видял и по-добри времена. През годините чертите му се бяха разкривили във всевъзможни посоки, но не и към отпускане. По-късно научих, че някога е бил един от най-успешните боксьори средна категория на Турция. И ако така изглеждаше един победител, определено не исках да видя победения. И въпреки всичко, когато се усмихнеше — а се усмихна и ме приветства многословно, когато влязох — лицето му се озаряваше от някаква жизненост и добронамереност, така че беше невъзможно да не го харесаш. Раздруса ръката ми, представи се като мениджър и собственик, извади адресна карта, в която трябваше да запиша името си, паспортните данни и домашния си адрес, и направи копия на три кредитни карти.

— За да е безопасно — довери ми щастливо.

Да кажем, че говореше английски странно.

— Голямо жалко, че те нямаше тук в събота вечер, мистър Броуди Дейвид Уилсън — каза. Поради някаква причина беше решил, че към всички, които говорят английски, трябва да се обръща с пълното име по паспорт. — Фойерверките бяха такива, каквито рядко виждат се.

— Фойерверки? — попитах.

— Зафер Байрами — отговори той.

Нямах представа какво е това. Може би някаква благословия?

— Зафер Байрами? — попитах.

— Денят на победата, всички хора на света знаят таз дата — нацията на великата Турция изви вратовете на враговете, които били най-вече гърци.

— А… — отговорих. — Нищо чудно, че е имало фойерверки.

Турците и гърците се карат от векове.

— Качил се да гледам на покрив. Голяма бомба от фосфор избухна над носа от юг. Гърците народ сигурно помислили, че ги пак нападаме. — Явно смяташе, че това е шега, и се разсмя гръмко.

— Южният нос — казах. — Не е ли там Френската къща?

По лицето му пробяга сянка.

— Да.

— И някой е умрял там, събота вечерта, нали?

— Нещастие голямо, мъж на много малко години. Ужасно — добави и поклати тъжно глава. Стори ми се, че той дотолкова има любов към живота, че смята смъртта на почти всички за разстройваща. Е, може би ако не са гърци. — Зарад това ли дошъл при нас, мистър Броуди Дейвид Уилсън, да разследва?

— Да — казах. — Кой ти каза?

— Полиция — отговори той, сякаш беше съвсем нормално. — Били тук таз сутрин, двама. Жената оставила ти съобщение.

Подаде ми плик и повика пиколото.