Тери Хейс
Аз съм пилигрим (143)

6.

Наблюдавах как полумесецът се издига над Червено море, видях минаретата на градската джамия, застанали като безмълвни стражи, усетих как пустинята напира да превземе всичко и си представих, че чувам как помпите изсмукват по десет милиона барела на ден изпод пясъците й.

Със смъртния акт все още в ръката, станах и отидох до прозореца, без да кажа и дума — трябваше ми минута, за да се овладея, да помисля. С усилие на волята се заставих да анализирам ситуацията. Закария ал Насури не беше мъртъв — бях убеден, че Лейла Кумали е разговаряла по телефона с брат си. Бях чул гласа му от записа и бях видял сина му. ДНК не лъже.

В такъв случай какво означаваше този смъртен акт, от толкова отдавна? Не беше нужно много време, за да видя отговора, и той беше по-лош от всичко, което бих могъл да си представя. Усетих как стомахът ми се свива на топка и, трябва да призная, за няколко кошмарни мига ми се прииска да зарежа всичко.

Знаех обаче, че белег на всяка успешна мисия — може би и на успешния живот — е решимостта да не отстъпваш, да не се предаваш. Какво беше казал Шепота? „Срещни своя Бог като войник“.

В гърба ми бяха вперени десетки погледи и аз се обърнах към тях.

— Той не е мъртъв — казах убедено. — Не е възможно. Има шестгодишен син, който носи неговата ДНК.

Видях как по лицата им пробягва тревога — да не би да искам да кажа, че саудитското разузнаване е сгрешило или е некомпетентно? Глупаво от моя страна. В отчаянието си забравих колко са важни ласкателството и добрите маниери. Стиснах веслата и бързо загребах назад.

— Разбира се, нужна е организация с уменията и опита на Мабахит — да не говорим за нейните висши ръководители, — за да видим неща, които иначе не бихме могли. — Беше толкова захаросано, че да предизвика диабет, но свърши работа — всички се отпуснаха и почнаха да се усмихват и да кимат.

Посочих документа.

— Мисля, че през последните седмици на конфликта Закария ал Насури си е купил смъртен акт — или някъде из малките улички на Кабул, или е подкупил афганистански официален служител да го издаде.

— Защо? — попита директорът.

— Защото е бил муджахидин. Давал си е сметка, че хора като нас винаги ще го търсят. А може би още тогава е планирал да започне по-голяма война. След като старата му идентичност е била погребана, той се е сдобил с нова. Не е било трудно. Афганистан, Пакистан, Иран — целият регион е затънал в хаос, навсякъде има корупция. — Млъкнах, лице в лице с провала си. — Мисля, че някак се е сдобил с нов паспорт.

Директорът се втренчи в мен, после каза:

— Но това означава, че не знаем нито името му, нито националността му… че не знаем нищо…

— Да, така е. Не знаем нищо — отвърнах, като се опитвах да прикрия отчаянието, което ме бе обзело. — Обаче някъде — продължих — някой в арабския свят е чувал за човек на неговата възраст, бивш муджахидин, емигрант, чийто баща е бил екзекутиран в Саудитска Арабия. Колко такива има? Трябва да търсим тази следа.

Директорът се замисли и си представих как часовникът му за милиони отброява секундите.

— Ако има нещо, то няма да е в компютризираните файлове — каза той накрая. — Вече ги претърсихме почти изцяло. Може би в хартиените документи… може и да е останало нещо… от много отдавна.

Заговори бързо на арабски. Даваше нареждания. От последвалата суматоха се досетих, че им е наредено да мобилизират подкрепления, да привлекат още анализатори и специалисти, да извикат пенсионирани служители, които има шанс да си спомнят нещо. Десетки от по-старшите агенти станаха, грабнаха лаптопите и цигарите си и тръгнаха към асансьорите.

Директорът ги посочи.

— Това е основната група за издирването. Те ще се заемат с хартиените документи. Скоро тук ще има още двеста души, но съм сигурен, че няма да стане бързо — горе има апартамент, защо не отдъхнете малко?

Благодарих му, но знаех, че няма да мога. Погледнах си часовника — оставаха шест часа до уговореното ми обаждане на двамата в Овалния кабинет. Обърнах се към прозореца и се загледах в обсипаното със звезди небе. Някъде там, навън, имаше пустиня толкова голяма, че я наричат Море на пустотата. И пак се замислих за Сарацина.

Т. Е. Лорънс — Лорънс Арабски — е познавал тази част на света и природата на хората. Той казва, че будните мечтатели са опасни хора — опитват да живеят мечтите си и да ги превръщат в реалност. Мечтата на Закария ал Насури беше да унищожи всички нас. Моята беше да го заловя. Питах се кой от двамата ще се събуди една сутрин, за да разбере, че кошмарът му е започнал.