Тери Хейс
Аз съм пилигрим (133)

68.

Кумали отвори вратата по домашна риза и джинси, с ръкавица за фурна на ръката. Тъй като не очакваше никого, шалът не беше на главата й, а косата й беше вързана на опашка — мога да кажа, че й отиваше, подчертаваше високите скули и големите очи и привлекателността й отново ме порази.

Не изглеждаше смутена, че я виждам с открита коса и разкопчана на шията риза. Просто беше ядосана, че я безпокоя у дома.

— Какво искате?

— Имам нужда от помощта ви — отговорих. — Мога ли да вляза?

— Не. Заета съм. Тъкмо сервирах вечерята.

Бях готов да започна да споря — да настоявам, колкото е нужно, — но усилието ми беше спестено. Малкият се появи от кухнята, видя ме и се спусна към мен. Извика щастливо на турски, спря и се поклони съвършено.

— Браво — казах и се засмях.

— Така и трябва. Упражнява се цял ден — каза Кумали. Гласът й омекна и тя дръпна няколко кичура от челото на детето.

— Няма да отнеме повече от няколко минути — казах и след малко тя отстъпи назад и ме пусна да вляза — повече заради сина й, ако беше такъв, отколкото за да ми помогне.

Минах по коридора пред тях, като се оглеждах любопитно, сякаш никога не съм влизал в къщата. Малкият беше точно зад мен, бърбореше на турски, настояваше мама да превежда.

— Иска да ви заведе на пикник — каза тя. — Гледа по телевизията предаване за момче от Америка. Изглежда, това правят най-добрите приятели.

Не се пошегувах — за детето това беше всичко.

— Пикник? Разбира се — отвърнах и се наведох към него. — Когато кажеш. Обещавам.

Отидохме в кухнята и с ръкавицата за фурна тя извади от печката tajine — марокански глинен съд за печене, — опита съдържанието с къса дървена лъжица и сервира на сина си и на себе си. На мен не предложи, което в мюсюлманския свят, в който алкохолът е забранен и гостоприемството се върти около храната, е израз на истинска неприязън — и беше ясно, че иска да се отърве от мен възможно най-бързо.

— Казахте, че имате нужда от помощта ми. Какво има? — попита тя веднага щом седна и започна да се храни.

— Помните ли Ингрид Кол? — попитах и благодарих на Бог, че имам достатъчно добър претекст да вляза в къщата й.

Кумали замълча, защото трябваше да помисли; малкият ми се усмихна и отпи от чаша с Мики Маус.

— Ингрид Кол — отговори Кумали накрая. — Туристка, с раница… американка… позната на Камерън За нея ли питате?

— Да. Знаете ли нещо повече за нея?

— Беше периферен свидетел. Май не я и разпитахме. Дошли сте по това време, за да ме питате за нея ли? Защо?

— Мисля, че с Камерън са се познавали. Мисля, че са се познавали от дълго време. Подозирам, че имат сексуални отношения.

Изгледа ме, с вилица, увиснала във въздуха пред устата й.

— Имате ли някакви доказателства, или просто ви се иска да е така?

— Както с огледалата ли? — отвърнах рязко. — Има доказателства. Просто трябва да ги потвърдя.

— Искате да ми кажете, че знае как да проникне в имението, че е заподозряна?

— Казвам точно това. Но трябва да чуя гласа й.

— Гласа й?

— Ще ви обясня, когато знам със сигурност — отговорих. Не исках да започвам дълъг разговор около смъртта на Додж. Исках просто да я измъкна от кухнята и да взема нещата, които вече бях набелязал.

— Можете ли да доведете двете жени в полицейското управление сутринта? — попитах. — Искам да чуя гласа на Ингрид, а след това да задам на нея и Камерън няколко въпроса.

Кумали не гореше от ентусиазъм.

— Камерън даде обширни показания. Бих искала да знам повече, преди…

— Аз пък искам да приключа с всичко това възможно най-бързо — прекъснах я. — И да замина от Турция веднага след това. С ваша помощ мисля, че ще мога да го направя.

Може би беше заради непреклонната настойчивост в гласа ми — или, по-вероятно, за да се отърве от мен, — но тя се съгласи.

— Добре. Ще се обадя на Хайруниса утре сутринта, за да го уреди.

— Не можете ли да й се обадите сега? Моля! — Вече бях огледал кухнята. Мобилният й телефон и дамската чанта не бяха там. Надявах се да са в друга стая.

— Да й се обадя у дома, така ли?

— Да.

— Не. Ще й се обадя утре, както вече казах.

— Тогава ми дайте номера — възразих. — Аз ще говоря с нея.

Погледна ме — изнервена, — после въздъхна, стана и тръгна към дневната, за да вземе телефона си.

Задействах се бързо. Измяучих на котарака, който ме гледаше от един ъгъл. Получи се — малкият се засмя и погледна натам. Отидох зад него, взех първото нещо и го мушнах в джоба си, преди да ме види.

Когато се обърна към мен, вече бях при печката с гръб към него и не ме видя, когато взех и второто нещо. За да отвлека вниманието му, извадих мобилния си телефон, започнах да правя смешни физиономии и да го снимам.

Пак се разсмя и продължи да се смее, докато майка му влезе с телефон до ухото. Говореше на турски с Хайруниса. След малко прекъсна линията и ме погледна.

— Ще им се обади в осем сутринта и ще им каже да дойдат в управлението в десет. Доволен ли сте?

— Благодаря ви.

— А сега… може ли да продължим с вечерята си?

— Разбира се — отговорих. — Не ме изпращайте. Ще изляза сам.

Поклоних се на момчето, обърнах се и тръгнах към изхода.

Навън свих вдясно, стигнах до първата по-голяма улица и хукнах. Спрях едва когато извадих късмета да видя свободно такси, движещо се от пристанището към града.

Казах на шофьора, че искам да ме откара до няколкото магазина за сувенири, които бях видял през първия ден от пристигането си в Бодрум — беше късно, но знаех, че още са отворени, а най-големият от тях беше и агент на „Федерал Експрес“.

Влязох, купих няколко сувенира и казах на стареца зад щанда, че искам да ги изпратя експресно до Ню Йорк — само ми е нужен кашон, за да ги опаковам. Адресирах го до Бен Брадли, в полицията, и сложих вътре бележка, така че ако някой в Турция реши да провери пратката, да реши, че е невинна — полицай в командировка изпраща на колегите в службата сувенири, за да ги накара да му завиждат.

Написах на Брадли да раздаде алените фесове на другите детективи, че лампата — пластмасова ориенталска танцьорка — е за неговото бюро, а другите две неща са за нашия общ приятел.

„Не се притеснявай — написах, — ще оцени шегата“.

Разбира се, не беше шега — след още час щях да се обадя на Брадли и да му кажа точно какво искам да направи с дървената лъжица от кухнята и чашата с Мики Маус.

Исках да извлекат ДНК проби от засъхналата слюнка и да ги изследват възможно най-бързо. Само така можех да науча каква е точната връзка между Кумали и малкия.