Тери Хейс
Аз съм пилигрим (100)

35.

Пеехме. С Мак пеехме „Миднайт Спешъл“ и всички останали стари блусове, докато се носехме в дълбоката нощ по пътища, по които бях минавал само веднъж и се ужасявах, че може да пропусна разклон или завой и това в крайна сметка да му коства живота, защото определено заради мен беше в това състояние и аз бях поставил живота му на везната там, на скалите.

Пеехме, за да не допуснем Мак да загуби съзнание, за да покажем среден пръст на смъртта, нашият невидим спътник, и пеехме, за да кажем, че сме живи и обичаме живота, и че никой в този ван не би се дал лесно и без съпротива. Започна да вали.

Движехме се на юг, из все по-пуста област, където само пръснати светлинки на изолирани ферми показваха къде свършва сушата и започва морето. Поне видях разклона, който търсех, свих по него и сред фонтан чакъл се спуснах към самотно рибарско село. Заобиколихме върха на един нос, попаднахме в най-силния дъжд, видях светлините долу, скупчени до водата. Стигнах до селото и открих тясна улица, която ми се стори позната.

Мак беше в полусъзнание, якето ми беше подгизнало от кръв — и шофирах с една ръка, а с другата опитвах да го държа буден, да го карам да се бори.

Като се надявах да не съм объркал навигацията, свих зад един ъгъл и видях обществена чешма, заобиколена от увехнали цветя, със стара кофа, вързана с въже — и разбрах, че съм близо. Спрях в тъмнината, взех малкото фенерче от ключодържателя си и осветих портата — не исках да почукам на погрешна врата с полумъртъв човек на рамото.

Лъчът на фенерчето освети месингова табела. Беше потъмняла, непочистена, написана на английски, и изреждаше имената на обитателя и титлите му по медицина и хирургия от Университета на Сидни. Предвид природата на човека, който работеше там, това може би не беше най-добрата реклама за достопочтената институция.

Отворих вратата на колата, вдигнах Мак и го подпрях на рамото си, отворих портата с крак и тръгнах към входа на олющената къща. Отвори се още преди да стигна до нея — докторът беше чул колата и идваше да провери кой идва. Застана на прага и се вгледа навън — лице като неоправено легло, кльощави крака, торбести шорти, тениска толкова избеляла, че стриптийз барът, който рекламираше, вероятно беше затворил преди години. Беше на четирийсет и няколко, но предвид любовта му към бутилката щеше да е изненадващо, ако стигне до петдесет. Не знаех какво е истинското му име — благодарение на табелата до портата турците от околността го наричаха доктор Сидни — и това му подхождаше доста.

Видях го за първи път седмица преди това, когато Контрол ме изпрати да проверя маршрута, след като уреди каквото трябваше. Казах му, че съм екскурзовод, който придружава американска група и който може да има нужда от помощта му при малко вероятен случай на нужда от спешна медицинска помощ. Не мисля, че се хвана на тези приказки, но се знаеше, че не харесва турските власти кой знае колко, така че значителният аванс, който му платихме, го насърчи да не задава излишни въпроси.

— Здравей, Джейкъбс — поздрави ме той. Джейкъбс беше името, което тогава използвах в Турция. Видя Мак и кървавото яке, увито около кръста му. — Чуден екскурзиант ми водиш… Напомни ми да не се записвам в групата ти.

От опит знаех, че повечето австралийци не се впечатляват лесно, и бях благодарен за това.

Заедно внесохме Мак в кухнята и макар че дъхът на доктора вонеше на алкохол, нещо в начина, по който изпъна раменете си, сряза дрехите на Мак и отстрани увредените тъкани, ми показа, че някога е бил умел и дисциплиниран хирург.

Впрегнах каквото успях да си спомня от медицинското си образование, за да служа като операционна сестра, и започнахме — след като изчистихме кухненската маса, за да сложим Мак на нея, и вкарахме в действие две настолни лампи от спалнята, за да осветят раната — отчаяно да се борим да стабилизираме Мак и да го поддържаме жив, докато дойде хеликоптерът със специалистите си и пликовете кръвна плазма.

През това мъчително време ръката на доктора не трепна нито веднъж, нито пък решимостта му намаля — той импровизираше и ругаеше, измъкваше изпод пластовете алкохол и пропилени години всички идеи и стратегии, които бе научил някога.

Не се получи. Мак изпадна в кома, върнахме го, после пак изпадна в кома. До идването на хеликоптера оставаха само осемнайсет минути, когато блусменът като че ли въздъхна. Вдигна ръка, сякаш за да докосне лицата ни в мълчалива благодарност, и отлетя. Започнахме да се борим още повече, но този път нямаше връщане. Накрая с доктора отстъпихме смълчани назад.

Доктор Сидни наведе глава и нямаше как да преценя дали тялото му трепери от умора, или заради нещо по-човешко. След малко вдигна поглед към мен и в очите му видях отчаянието — страданието — от това, че пациент е умрял в ръцете му.

— Някога оперирах ранени деца — каза той тихо, сякаш за да обясни алкохола, неподдържаната къща, живота на отшелник и тоновете болка, които носеше в себе си. Кимнах, защото поне малко си представях какво е малко дете да умре под скалпела ти.

— Приятел ли ти беше? — попита ме.

Кимнах и с почтеност, която вече не ме изненадваше, той намери предлог да отиде в друга част на къщата. Дръпнах чаршафа над лицето на Мак — исках да му отдам цялото възможно уважение — и казах няколко думи. Не може да се нарече молитва, но от респект, с надеждата духът му да е някъде наблизо, казах каквото трябваше за приятелството, куража и безнадеждното съжаление от това, че наруших правилата там, на брега.

Докторът се върна и започна да почиства, а аз отидох в дневната. До идването на хеликоптера оставаха четиринайсет минути, а на телефона си получих съобщение, че са намерили място, където могат да кацнат незабелязано. Мобилизирах се, за да не трепери гласът ми, и се обадих, за да им кажа, че могат да не държат лекарите в готовност — вече няма да евакуират пациент, а покойник.

Отървах се от вана, като го дадох на доктор Сидни — незначителна компенсация за усилията му да спаси Мак — и сега ми остана да се тревожа само за турските ченгета. За да опитам да разбера какво правят, включих тихо телевизора в ъгъла на дневната.

Даваха турски новини, но не споменаха нищо за престрелката на брега или за полицейска акция, насочена към мен. Взех дистанционното и превключих местните канали — сапунки, холивудски филми, дублирани на турски, и още два новинарски канала — нищо, будещо тревога.

Нямаше нищо и на Би Би Си, Си Ен Ен, Блумбърг или Ем Ес Ен Би Си.