Тери Хейс
Аз съм пилигрим (69)

4.

Когато излязох от Белия дом, беше доста късно и вечерният трафик вече беше оредял. С Шепота пресякохме града на задната седалка на правителствен автомобил. Директорът изглеждаше кошмарно — всеки час без почивка вземаше своето и след двайсет и два часа загъване в кризата лицето му беше станало сиво като надгробен камък.

По-лошото беше, че нощта изобщо не беше свършила.

Тъй като само трима души знаехме каква е целта на мисията ми — и никой нямаше намерение да увеличава броя на посветените, — Шепота предложи да бъде водещ офицер. Аз ще съм агентът на терен, той ще се занимава със задачата да ме „контролира“. Както във всички подобни ситуации, трябваше да уточним милион подробности и предположих, че отиваме в кабинета му, за да започнем с това. По план трябваше да излетя за Турция след по-малко от дванайсет часа.

Президентът ми бе стиснал ръката и ми бе предложил да си избера сувенир — или негова снимка, в рамка, или набор топки за голф от Белия дом. Трябва да кажа, че при тези обстоятелства това беше доста добро чувство за хумор. След това Шепота остана малко, за да говорят насаме. Аз бях поставен под карантина в празен кабинет от Сивокосия, а след пет минути се появи директорът и заедно отидохме до гаража на Белия дом. За да сведем до минимум броя на хората, които са ме видели, тръгнахме по стълбите и съвсем скоро Шепота започна да диша тежко — носеше прекалено голямо тегло и беше ясно, че с физическите упражнения са на „вие“.

Бях се надявал през времето, прекарано в колата, да обсъдим легендата ми, обаче след като промърмори инструкциите си за шофьора и вдигна преградното стъкло между седалките, той провери телефона си за съобщения още веднъж и извади от куфарчето си апарат за мерене на кръвното налягане, на батерии.

Нави ръкава си, надяна маншета и го напомпа. Докато апаратът изпускаше въздуха, гледаше цифрите на малкия дисплей. Аз също.

— Боже! — възкликнах. — Сто и шейсет на деветдесет. Скоро ще умреш.

— А, не — отговори той. — Не е толкова зле. Представи си колко щеше да е, ако се ядосвах като нормален човек.

Шепота не беше известен като шегаджия и оцених опита му. Той прибра апарата за кръвно и се отпусна на седалката. Реших, че са му нужни няколко минути, за да се отърси от умората, така че се изненадах, когато погледна през прозореца и заговори.

— Имам годишнина, сигурно знаеш… Утре стават трийсет години, откакто постъпих в агенцията. Трийсет години и нито ден спокойствие. Така е в нашия бизнес, нали? Винаги воюваш с някой шибаняк.

Виждах лицето му, отразено в стъклото. Изглеждаше по-стар, отколкото беше в действителност, и — въпреки перченето — мисля, че се тревожеше заради кръвното си налягане и се питаше още колко злоупотреби би могло да понесе тялото му.

— Три брака, четири деца, които едва познавам — продължи той. — И въпреки всичко животът ми носи доста повече удовлетворение, отколкото животът на мнозина. Обаче човек би бил глупак, ако не се запита — нещо от това, което направих, донесе ли промяна? Ти няма да имаш този проблем, нали? — продължи и се обърна към мен. — Ако се справиш с това, и след петдесет години пак ще продължават да говорят за Пилигрима.

Може би ми липсва нещо, но подобни перспективи не означават кой знае какво за мен. Никога не са означавали. Само свих рамене.

Той отново се обърна към прозореца.

— Не се преструваш, нали? Наистина не ти пука за тези неща. Обаче ти завиждам. Ще ми се да бях с двайсет години по-млад. Да имах поне един шибан шанс животът ми да не е бил на вятъра.

— Можеш да вземеш този, Дейв — казах тихо. — Отстъпвам ти го безвъзмездно. — Дейв беше истинското му име, но едва ли някой вече го помнеше. — Плаши ме.

Той се засмя.

— Значи го криеш дяволски добре. Останах с президента, за да разбера какво мисли за теб.

— И аз така си помислих.

— Беше впечатлен. Каза, че си най-хладнокръвният кучи син, когото бил виждал.

— Значи не излиза достатъчно сред хората — подхвърлих.

— Не — възрази Шепота. — Гледах изражението ти, когато ти казах за едрата шарка. Това е апокалипсис — четиримата конници вече са на седлата и приближават, — но ти не показа никаква емоция, никакъв страх, дори не се изненада.

— Така е. Поне за изненадата. Не съм изненадан.

— Не, не! Всеки би…

Започвах да се дразня, да се ядосвам, че ме въвличат в живот, в който нямах никакво желание да участвам.

— Не бях изненадан — казах рязко, — защото за разлика от така наречените експерти във Вашингтон, аз слушах.

— Какво? — попита той.

Погледнах напред и видях, че се бавим заради голяма колона коли.

— Бил ли си някога в Берлин, Дейв?

— В Берлин? Какво общо има Берлин?