Тери Хейс
Аз съм пилигрим (75)

10.

Трудно е да се нарече сън — след два неспокойни часа, проснат върху завивките на леглото в стаята за гости на Шепота, станах с първата светлина на деня. Бях чул входната врата да се отваря, така че не се изненадах, когато открих новия си фиктивен живот в кухнята.

Отворих очукания куфар — този Samsonite би трябвало да ми е служил години, както за служебни пътувания, така и за отпуските със семейството ми, — сложих вътре останалите материали и се върнах в стаята.

След като взех душ, огледах дрехите, които ми бяха изпратили, и с удоволствие забелязах, че повечето са с етикети от нюйоркски магазини. Някой е знаел какво прави. Избрах облекло, каквото би използвал специален агент на ФБР, когато пътува до екзотично място. С други думи, облякох се все едно отивам в службата, но не си сложих вратовръзка. Проверих кожения портфейл с кредитните карти, мушнах го в джоба на сакото и потърсих паспорта.

Предната вечер Шепота ми бе направи снимка на фона на бялата стена и я бе изпратил по електронната поща в централата на ЦРУ в Лангли Сега погледнах снимката и видях, че специалистите са свършили добра работа с версията на Фотошоп, с която разполагаха. Косата ми беше сресана по друг начин и около очите ми имаше по-малко бръчки. Бях аз, но пет години по-млад.

Проверих нещата си за последен път, напъхах дрехите и тоалетните принадлежности в куфара и се заех с чантата за ръчен багаж, която също ми бяха осигурили. Вътре прибрах документите за пътуването, паспорта, лаптопа и прочетена донякъде книга, която ми бяха дали за самолета. Погледнах обложката и се усмихнах.

Предполагам, някой беше мислил сериозно какво би взел за четене един специален агент на ФБР по време на дълъг полет и беше решил, че един сериозен труд, посветен на криминалното разследване, ще е идеален. Моята книга. Трябва да кажа, че ми стана приятно — не от суета, а защото така нямаше да се налага да разлиствам някой роман, за да мога да отговоря, ако някой граничен полицай ме попита какъв е той.

Върху книгата оставих пистолета „Берета“, 9 мм, в кобур — стандартното оръжие във ФБР — и кутията патрони, която ми бяха осигурили. Трябваше да го покажа най-напред на граничната охрана, заедно с документа, който ми даваше право да го нося „при всички и всякакви обстоятелства“.

Затворих тихо вратата и излязох от къщата, облечен с чужди дрехи, в безцветния час между нощта и деня. Минах покрай кабината на охраната, но човекът вътре само вдигна поглед за миг, после пак погледна настрани. Таксито ме чакаше от другата страна на електронната порта. Хвърлих куфара и чантата на задната седалка и се качих.

Шепота беше уговорил колата да ме закара до срещата ми, но вече бях решил да променя ситуацията. Казах на шофьора да кара към Юниън Стейшън и да ме остави пред офисите за наемане на коли. Исках да изпробвам паспорта, шофьорската книжка и всичко друго от портфейла на Броуди Уилсън. Беше по-добре да разбера дали някой не си е свършил работата както трябва още във Вашингтон, а не пред охраната на истанбулското летище.

Всичко мина гладко и няколко минути след това въведох адреса на срещата ми в навигацията на колата и се включих в сутрешния трафик.

След четирийсет минути влязох през портала на една конеферма във Вирджиния, минах по дългата алея и спрях пред красива фермерска къща. Почти веднага излезе мъж, за да ме посрещне. Беше прехвърлил осемдесетте и изглеждаше много сам сред много акри земя — жена му беше починала преди десет години, отдавна нямаше и коне — и се радваше на възможността да поговори с мен за труда на живота си.

Лауреат на Нобелова награда, някога водещ вирусолог в света, част от екипа, някога планирал ликвидирането на едрата шарка. Бяха му казали, че съм изследовател от ФБР, който анализира възможните заплахи с биологични оръжия. Истината беше, че Шепота искаше да получа възможно повече знания, с надеждата, че някоя подробност, някакво късче информация може да се окаже съществено на по-късен етап. Това е добре известна следователска техника — нарича се хващане за сламка.

Старецът извади от библиотеката си купища научни списания и избелели тетрадки, пълни с бележки от изследванията му. Докато преглеждах материалите, които ми даде, го попитах дали някой някога се е доближил до откриването на лекарство за едрата шарка.

Той се засмя — със сухия хриптящ смях на човек, на когото не му остава много живот.

— След като вирусът беше победен, науката загуби интерес — сега всички пари се наливат в борбата срещу СПИН. Там е славата днес. Не се раздават награди, защото няма належаща нужда, и няма лекарство, защото няма изследвания.

— Значи половин дузина доброволно заразили се самоубийци ще са достатъчни, за да предизвикат катастрофа — казах аз.

Той ме изгледа все едно съм луд.

— Какво има? — попитах.

— Човешки вектори? — каза той. — Това ли си мислиш? Добре, кажи ми, как тези доброволно заразили се самоубийци ще дойдат тук? На каруци с каменни колела?

— Не разбирам — казах.

— Преди четири хиляди години хетите изпратили хора, заразени с чума, в градовете на враговете си. Доколкото знам, това е последният път, когато човешки вектори са използвани за биологична война.

Този човек беше нобелов лауреат, но думите му не ми звучаха коректно.

— Не. Всички изследвания на правителството стъпват на тезата, че в страната ще бъдат изпратени заразени хора.

Подобната му на череп глава започна гневно да се клати.

— Така е, защото правителството не знае нищо! Дори британските войници — които не са били точно гениални учени — са стигнали до идеята да използват заразени вещи, за да унищожат местното население на Америка.

— Одеяла, нали?

— Разбира се, че одеяла. Взети направо от отделенията за болни от едра шарка. Това е било преди близо триста години и от тогава много неща са се променили. Не следиш ли новините? Всяка седмица хващат и изтеглят от магазините отровни храни за домашни любимци, произведени в Китай, разредени пасти за зъби или детски храни, заразени с меламин. И това са инциденти. Представи си колко лесно би било нещо такова да се направи умишлено.

Вдигна очи, за да види дали следя мисълта му — имах усещането, че бие барабана от години, но никой не му обръща внимание.

— Слушам — подканих го.

Говореше тихо, но не от умора, а от примирение.

— Виж, вече всичко се произвежда в чужбина. Произвеждаме ли изобщо нещо сами вече? Когато разчиташ на внос до такава степен, няма сигурност. Няма истинска сигурност. Кой би се занимавал с вектори? Не съм паникьор, аз съм учен, и мога да ти кажа да не се занимаваш с такива неща. Търси заразени вещи. Открий нещо обикновено, с което патогенът може да дойде в страната — нова версия на заразеното одеяло. Така би действал един модерен, интелигентен враг.

Прокара длан там, където някога е била косата му.

— Стар съм и съм уморен, но това ще се случи — и ще се случи така, както казвам. Един писател, Робърт Луис Стивънсън, някога е казал, че „рано или късно всички ние ще седнем на пиршество от последици“. Бил е прав — така че, казвам аз, намери си стол и вземи вилица, защото идва времето, което всички ние ще трябва да дъвчем.