Тери Хейс
Аз съм пилигрим (16)

2.

Зрителите започнали да се събират още от съвсем рано, веднага щом видели, че се издигат прегради и че вече издигат платформата. В кралството рядко се пускат публични обяви за предстоящите екзекуции, но по мобилните телефони и с текстови съобщения новината се разпространява доста бързо.

След час-два вече започнали да се събират тълпи. Едно дванайсетгодишно момче — най-добрият приятел на Сарацина — минало оттам с баща си. Веднага разбрало какво ще стане. Било петък — почивният ден на мюсюлманите — и трафикът бил кошмарен, така че детето успяло да се прибере у дома чак след час. Веднага грабнало велосипеда си и изминало дванайсет километра, за да каже на приятеля си какво е видяло.

С опасения за най-лошото, без да спомене нищо пред майка си и сестрите си, Сарацина скочил на мотоциклета, качил отзад приятеля си и полетял към центъра на Джеда през курортния квартал Корниш, по улицата, която минава покрай Червено море.

Когато двете момчета зърнали морето, обедната молитва била свършила. Стотици мъже излезли от джамията и се влели в множеството на зрителите, чакащи на паркинга. На силната слънчева светлина мъжете в техните бели тоби контрастирали рязко с групичките жени с техните черни абаи и фереджета. Единствено малките деца по джинси и тениски внасяли някакъв цвят.

Екзекуциите, изглежда, са единствената форма на публично развлечение, позволено в Саудитска Арабия — киното, концертите, танците, театърът, дори смесените кафенета — в смисъл за двата пола — са забранени. Всички обаче са добре дошли, жените и децата също, да гледат как някой се прощава с живота си. Саудитците са се отказали от такива модерни нововъведения като смъртоносните инжекции или дори разстрела и са приели истинската радост за тълпата — публично обезглавяване.

Температурата била близо 45 градуса, горещината отскачала от асфалта на трептящи вълни, докато мотоциклетът бръмчал сред петъчния трафик. Отпред се разразявал хаос — пътят бил разкопан, за да правят нов надлез, строителна техника запушвала почти цялото улично платно, колите се промушвали само по една лента и задръстването било огромно.

В главата на момчето, под напечената каска, също царял хаос — изплашено до повръщане, то отчаяно се надявало платформата да е за някой наркодилър от Африка. Не можело да си позволи да мисли, че за последен път ще види баща си коленичил на мрамора, сред вече събралите се мухи, че сребристият меч ще се забие в плътта му и ще бликне фонтан кръв.

Момчето погледнало непробиваемото задръстване напред, изкарало мотоциклета на банкета и сред вихрушка от прах и строителни отпадъци профучало през строителната площадка.

Въпреки голямата тълпа, събрала се да гледа, паркингът бил сравнително тих — чувало са само тихо мърморене и гласът на моллата, който четял Корана по озвучителната система на джамията. Постепенно и мърморенето стихнало, защото през кордона минала служебната кола и спряла пред платформата.

Мъж със силно телосложение и с безупречен бял тоб слязъл от колата и изкачил петте стъпала до платформата. Диагонално през гърдите му минавал лъскав кожен ремък, на който висяла ножница с дълъг извит меч. Това бил палачът. Името му било Саид бин Абдула бин Мабрук ал Биши и бил признат за най-добрия майстор в кралството, като репутацията му била изградена основно заради процедура, наречена „кръстосана ампутация“. Тя е много по-трудна от простото обезглавяване и се препоръчва за извършителите на сериозни грабежи. При нея умело се използват специално направени ножове, с които се отрязват дясната ръка и левият крак на осъдения. С усърдието си в изпълнението на процедурата Саид ал Биши през годините бил повишил цялостното ниво на публичните екзекуции в Саудитска Арабия. Вече много рядко публиката виждала екзекутора да сече и кълца многократно главата или крайник на затворник, за да ги отдели от тялото.

Саид ал Биши отговорил на няколко поздрава от тълпата и едва имал време да се запознае с работното си място, когато през тълпата си запробивал път бял ван. Един полицай вдигнал преградата и климатизирането превозно средство спряло пред самите стъпала. Зрителите проточили вратове, за да видят кого водят. А после отворили задната врата.

Зоологът слязъл — бос, с плътна бяла превръзка на очите, със завързани зад гърба ръце.

Сред присъстващите имало хора, които го познавали или си мислели, че го познават, но все пак било нужно малко време, за да разпознаят чертите му. Бог знае какво е правила тайната полиция с него през изминалите пет месеца, но изглеждал доста зле — скелет на човек, рухнал и смален, поне физически, като онези прозрачни възрастни хора, които понякога виждате в хосписите. Бил на трийсет и осем години.

Знаел къде се намира и какво се случва — служител на така нареченото Министерство на правосъдието го посетил в килията му четирийсет минути преди това и му прочел формален декрет. Тогава зоологът за първи път узнал, че е осъден на смърт. Когато двама униформени го повели бавно по стъпалата към платформата, свидетели разказват, че вдигнал лице към слънцето и опитал да изправи рамене — сигурен съм, че не е искал синът и дъщерите му да смятат, че баща им е страхливец.

На крайбрежната улица блокираните шофьори наблюдавали със смесица от завист и възмущение как мотоциклетът избръмчал през строителната площадка, сякаш е частен път. Проклети хлапаци!

Младото момче се провряло с мотоциклета покрай купчина навити противопожарни маркучи — използвали ги, за да пръскат изтощените строителни работници от Бангладеш, така че да не припадат от топлинни удари, — след това минало през гора от бетонни колони. Оттам оставали само седем-осем минути, за да стигне до площада.

Не мисля, че Сарацина би могъл да обясни, дори по-късно през живота си, защо е подкарал мотора така бясно. Какво е смятал да направи? Аз лично съм убеден, че в страха и отчаянието си не е можел да мисли за друго, освен че с баща му са не само едно тяло, но и една душа, и че подобна връзка не би приела нищо по-малко от присъствието му. Свил с мотора рязко вляво, минал през някакви струпани строителни отпадъци и забързал още повече към улицата, която излиза на площада. Пред него се изпречила мрежа — обаче видял отвор, достатъчно голям, за да мине. Аллах бил с него!

Плъзнал мотоциклета още по-плътно вляво, минал на зигзаг между купчини арматурно желязо, вдигнал облаци прахоляк, насочил се бързо към тясната пролука… Щял да успее!

Зоологът, със завързани очи на платформата, усетил нечия ръка на врата си. Ръката го натискала надолу. Ръката била на палача, който му наредил да коленичи. Когато коленичил, от слънцето по лицето си разбрал, че е с лице към Мека, на шейсет километра оттам. Преди Мека се падал домът му и той си помислил за жена си и децата, които били там.

Палачът го уловил за рамото — майсторът на меча бил правил това много пъти и знаел точно в кой момент осъденият трябва да бъде подкрепен. От високоговорителите на джамията долетял призив.

Всички на площада — а той се простира от сградата на министерството на външните работи чак до тревата около джамията, — хилядно множество, коленичили с лице към Мека в молитва. Както всички вярващи мюсюлмани, зоологът знаел думите наизуст и ги мърморел в един глас с тълпата. Знаел също и колко продължават — и че на този свят му остават четири минути.

Момчето, полузаслепено от прахоляка, вдигнат от поднеслия при рязкото завиване мотоциклет, видяло един прът арматурно желязо със секунда закъснение и докато реагира, желязото вече било между спиците на предното колело.

Реакцията на момчето била невероятна — то извило кормилото моментално, но вече било късно. Желязото скъсало спиците. Метални парченца надупчили резервоара и главата на цилиндъра, предният амортисьор се забил в прахоляка и моторът спрял. Синът на зоолога и приятелят му обаче продължили — напред и през кормилото. Паднали в прахоляка зашеметени, а мотоциклетът ставал само за скрап.

Когато първите ужасени шофьори от задръстването стигнали до тях, молитвите на паркинга били приключили и тълпата вече се изправяла. Палачът пристъпил към коленичилия затворник и всички притихнали. Палачът наместил леко врата на зоолога и стоящите наблизо видели, че двамата си казват нещо.

Много години по-късно разговарях с някои от хората, присъствали на площада онзи ден. Сред тях беше и Саид ал Биши, палачът. Пих с него чай в меджлиса — помещението за посетители — на дома му и го попитах какво му е казал зоологът.

— Човек рядко говори в такава ситуация — отговори Саид ал Биши, — така че, разбира се, думите му се запечатаха в ума ми. — Въздъхна дълбоко. — Беше кратко, но го каза с убеденост. Каза ми: „Единственото, което има значение, е Аллах и саудитският народ да простят греховете ми“.

Ал Биши млъкна и погледна към Мека — явно това беше всичко. Кимнах почтително. „Аллаху акбар“ — промърморих в отговор. Бог е велик.

Той отпи още глътка чай, загледан в далечината, потънал в мисли за мъдростта, до която достига човек в последните си мигове. Продължавах да го гледам и да клатя мъдро глава. Едно от нещата, които никога не бива да правиш в арабска страна, е да обвиниш някого, че лъже, колкото и индиректно да е.

В резултат продължавах да го гледам, а той продължаваше да се взира в мъдростта. Чувах ромона на водата във фонтана вън, в красивия му двор, шумоленето на прислугата в женските стаи. Явно длъжността държавен екзекутор му се бе отплатила доста добре.

Най-накрая започна да се върти неловко на мястото си, после ме стрелна с очи, за да види дали съм от кротките, или го предизвиквам.

Не отместих погледа си от него и той се засмя.

— Ти си интелигентен за западняк — каза. — Нека тогава да видим какво наистина ми каза той, нали? Когато се наведох към осъдения, му казах да оголи врата си възможно най-много и да не мърда — че така ще е по-лесно и за двама ни. На него сякаш му беше все едно, само ми направи знак да се приближа. Устата му отвътре, изглежда, беше наранена, може би от електрод, защото едва говореше. „Познаваш ли краля?“ — попита шепнешком. Това ме изненада и отговорих, че съм срещал негово величество няколко пъти. Той кимна, като че ли очакваше да е така. „Следващия път, когато го срещнеш — добави, — предай му думите, казани някога от един американец: «Можеш да убиеш мислителя, но не можеш да убиеш мисълта»“.

Погледна ме и сви рамене.

— И ти предаде ли ги? — попитах. — На краля имам предвид.

Палачът се засмя.

— Не. След като знам каква е алтернативата, предпочитам да се радвам на главата си, докато е на раменете ми.

Не беше нужно да го разпитвам какво е станало на онзи паркинг след това — бяха ми го разказали други хора, присъствали там. Когато Ал Биши приключил краткия разговор с осъдения, откъм Червено море се надигнал силен вятър — почти всички го споменаха, защото на асфалта горещината била почти непоносима. Палачът се изправил и извадил меча си с плавно движение. Отстъпил крачка назад от осъдения и преценил с професионално око разстоянието, после се разкрачил за по-голяма стабилност.

Чувало се само шумоленето от високоговорителите на джамията. Ал Биши задържал дългия меч хоризонтално, изправил гърба си и вдигнал челюст нагоре, за да подчертае профила си — когато го срещнах, нямаше как да не забележа суетността му. Вдигнал меча с една ръка и когато стигнал най-високата точка, всички погледи се насочили към него, почти заслепени от бялото слънце точно отгоре.

Той задържал за момент блестящия меч, сякаш за да изсмуче цялата възможна драма от ситуацията — после хванал дръжката и с другата си ръка и острието полетяло надолу с невероятна скорост. Острият като бръснач меч се стоварил върху врата на зоолога. Осъденият — както бил помолен — не помръднал.

Нещо, което всички споменават, е звукът, който чули — силен и мокър, като че ли някой разсича диня. Острието прекъснало гръбначния мозък на зоолога, каротидните артерии и ларинкса, при което главата се отделила.

Изтърколила се на мрамора, клепачите трепкали, дъга кръв се изляла от срязаните артерии. Обезглавеният торс на зоолога за момент сякаш увиснал във въздуха, като изпаднал в шок, после рухнал напред.

Палачът останал на място, с безупречния си тоб, и огледал свършената работа. Шумът от високоговорителите бил заменен от мюсюлманска молитва, тълпата на площада започнала да аплодира.

Младият син на екзекутирания — задъхан от тичане, със зле ожулена лява страна, с увита около ранената длан носна кърпа — докуцукал на паркинга точно когато товарели трупа на баща му в стряскащия хлад на белия ван. Това била причината превозното средство да е с климатик — не за комфорта на живите, а за да спира вонята на мъртвите.

Повечето зрители си били отишли — там били само полицаите, за да махнат загражденията, и двама работници от Бангладеш, за да измият белия мрамор.

Момчето се огледало, за да открие някой познат, когото да попита кой е екзекутираният затворник, но хората бързали, за да се спасят от силния вятър, спускали шамиите си, като бедуини, за да защитят лицата си. В другия край на тревната площ мюезинът — помощникът на предводителя на джамията — затварял дървените капаци, за да защити помещенията от надигащата се — както изглеждало — сериозна пясъчна буря.

Брулено от вятъра, момчето изтичало и извикало на мюезина през ниската метална ограда — питало за име, за професия. Мюезинът се обърнал, прикрил лицето си от пясъка, и извикал в отговор. Вятърът грабнал гласа, така че момчето чуло само една дума: зоолог.

Запис от саудитска камера за наблюдение на площада, изровен много по-късно, показва, че мюезинът се е върнал към работата си, без дори да погледне момчето, което се обръща и остава загледано в мраморната платформа, брулено от силния вятър, с видимо изпълнено с крайно отчаяние сърце. Остава там доста минути и — решено да бъде мъж и да не плаче — прилича на брулена от вятъра статуя.

Всъщност, мисля си, че е станало бързо — подобно на повечето хора, преживели огромен ужас, момчето също се е откачило от времето и пространството. Вероятно би останало там с часове, но едно от ченгетата приближава, крещи му да се маха и то си тръгва, за да избегне жестоката бамбукова пръчка на полицая.

Когато се отдалечава през вихрушките от пясък, сълзите най-накрая пробиват желязната му решимост и — сам в града, който вече ненавижда — той надава един-единствен ужасен писък. По-късно хората ми разказваха, че било вой от скръб, но аз знаех, че не е било това. Било е първичен родилен писък.

В един процес не по-малко кървав и болезнен от физическото му съответствие, Сарацина се родил за тероризма в един брулен от вятъра автомобилен паркинг в центъра на Джеда. С времето, поради несекващата си обич към бащата, той израства като страстен привърженик на консервативния ислям, враг на западните ценности, заклет противник на монархията на Фахд и последовател на насилствения джихад.

Благодаря ти, Саудитска Арабия, благодаря.