Тери Хейс
Аз съм пилигрим (126)

61.

Използвах непроследим мобилен телефон, регистриран в българската телефонна система, и бях доста сигурен, че МИТ няма да ме чуе. Исках да говоря с Шепота лично.

Трябваше да му кажа истинското име на Лейла Кумали, трябваше да му кажа, че е от арабски произход и че тя е жената от телефонната кабина. Това е първата задача на всеки агент, който е „активен“ — да предаде информацията, до която се е добрал. Това е единствената застраховка срещу задържане или смърт и още в самото начало те учат, че информацията не съществува, докато не е предадена по сигурен начин. Повече обаче исках да обсъдим проблема с принудителното отвеждане и изтезанията.

Телефонът иззвъня пет пъти, преди да чуя гласа на Шепота.

— Кой е? — попита той. Във Вашингтон беше ранен следобед, така че умората в гласа му ме стъписа.

— Дейв, аз съм — отговорих, като нарочно използвах малкото му име, което не беше много известно, за всеки случай, ако все пак някой слуша, и говорех бавно и неангажиращо въпреки вълнението и нарастващата тревожност заради мястото, където бях.

Макар че обаждането ми го изненада, той влезе в тона на разговора моментално.

— Ей, какво става? — попита също толкова неангажиращо, с което ми напомни колко добър водещ офицер всъщност е.

— Нали си спомняш жената, за която говорихме? Лейла Кумали.

— Полицайката?

— Да. Истинското й име е Лейла ал Насури.

— Звучи арабско.

— Да. Тя е била в телефонната кабина.

От другата страна последва мъртвешка тишина. Въпреки престореното безразличие на Шепота, въпреки годините опит и невероятния му талант, бях успял да го изкарам от равновесие.

Не го знаех тогава, но ефектът от думите ми е бил усилен от продължаващите неуспехи при всичките ни други усилия. Сто хиляди агенти, работещи за най-различни разузнавателни организации, които търсеха мъж, който се предполага, че опитва да направи мръсна бомба, повишаваха температурата, но не даваха никаква светлина. Шепота явно беше решил, че шансовете да го хванем намаляват с всяка минута.

— А, да… в кабината значи? — подхвърли той, все едно не е кой знае какво. — Сигурен ли си?

— Няма съмнение. Попаднах на един човек, който свири на музикален инструмент… няма значение как се казва… прави се от кост на орел. Показа ми видеозаписи.

— Интересно — каза Шепота, като че ли беше нещо забавно.

— Как каза? Ал Насури? Жената имам предвид, не инструмента.

Казах му и при нормални обстоятелства следващият му въпрос би бил откъде се обаждам, но бях сигурен, че вече знае. При поста, който заемаше, всички обаждания към мобилния му телефон се записваха и предполагах, че вече е надраскал бележка на асистентите си да проследят моето през „Ешелон“.

Докато очакваше да му отговорят, продължавах:

— Дейв, има нещо, което за мен е много важно. Наистина много важно. Трябва да пипаш меко, да внимаваш много с кого разговаряш.

— Защо? — попита той. — Смяташ, че на някои симпатяги ще им хрумне блестяща идея? Че могат да се намесят и да започнат да мачкат хората?

— Именно. Приемаме, че тя може да се свърже с него, обаче съм почти напълно сигурен, че в системата има клопка.

— Умишлена грешка в случай на принуда?

— Да.

Той се замисли над това за няколко секунди.

— Да, онзи тип ще е глупак, ако няма подобна уловка.

— Може да му загубим следите напълно.

— Разбирам — каза той. Последва нова пауза, докато мислеше какво да прави. — Ще трябва да обсъдя това най-малко с още един човек. Разбираш ме, нали?

Имаше предвид президента.

— Можеш ли да го убедиш да се въздържи? — попитах.

— Мисля, че да. Той е интелигентен човек, ще разбере. Ти можеш ли да свършиш работата?

— Да го намеря? Имам много добър шанс — отговорих.

Чух лека въздишка на облекчение — или може би кръвното му налягане се връщаше към земята.

— Добре. Приемаме, че продължаваме дискретно. Ще накарам експертите да се върнат към жената.

— Видя ли работата им досега? — попитах.

— Разбира се. Не е кой знае какво, нали?

— Абсолютно отчайваща. Трябва да използваме други хора.

— Кои?

Насред Турция, докато следвах бялата линия километър след километър, изпаднал едва ли не в хипноза, мислех за екипа експерти на ЦРУ и как, по дяволите, да компенсирам слабата им работа. Някъде малко преди да стигна Истанбул реших какво трябва да направя. „Hai domo“^[1], помислих си.

— Познавам един човек. Преди време му казах, че ако се окажа натясно и ми е нужна компютърна помощ, той ще е първият, на когото ще се обадя. Казва се Battleboi.

— Повтори — каза Шепота.

— Battleboi.

— Значи съм чул правилно.

— Пише се с i, не с y.

— О, чудесно. Разликата е голяма. Battleboi с i — почти нормално, нали?

— Истинското му име е Лоренцо — малкото му име. Бил е арестуван за кражба на данните на петнайсет милиона кредитни карти.

Чух Шепота да пише нещо на клавиатурата — очевидно се свързваше с базата данни на ФБР, След малко каза:

— Да, прав си за това… О-хоо… Този тип би трябвало да е в хакерската алея на славата. Все едно. Преди два дни е сключил сделка с манхатънския главен прокурор.

— Колко са му дали?

— Петнайсет години в Левънуърт.

— Петнайсет години!? — възкликнах. Започнах да ругая отговорните за това — петнайсет години в зандана заради кредитни карти? Не бях сигурен, че ще оцелее.

— Какво казваш? — попита Шепота. — Не те чувам.

— Казвам, че са задници. Той твърдеше, че ще го доят, докато изстискат цялата информация, с която разполага, а после ще го измамят. Оказа се прав.

— Не знам нищо по въпроса.

— Вероятно е така, но трябва да го държиш навън. Поне докато не приключим. Кажи му, че негов приятел, Джуд Гарет, има нужда от помощ. Сигурен съм, че ще се справи много по-добре от другия екип, с каквито и ресурси да разполага той.

— За бога! Battleboi? Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен!

— Добре, добре… — каза Шепота. — Как искаш да се свързва с теб?

— Не знам. Щом може да открадне петнайсет милиона кредитни карти, сигурен съм, че ще изнамери начин.

Приключихме с деловата част и изведнъж се почувствах уморен до смърт.

— Преди да затвориш… — почна Шепота и спря. Зачудих се дали е загубил мисълта си, или му е трудно да изрече това, което иска да ми каже.

— Веднъж споменах, че ти завиждам — продължи след малко, дори по-спокоен от обикновено. — Спомняш ли си?

— Да, в колата — отвърнах.

— Вече не е така. Просто се радвам, че си там, приятел. Вършиш страхотна работа. Поздравления.

От устата на Дейв Маккинли това означаваше наистина много.

— Благодаря.

Затворих. Мислих дълго. Имаше още нещо, което не можех да проумея — Лейла Ал Насури-Кумали не отговаряше на никакъв профил, който можех да си представя.