Тери Хейс
Аз съм пилигрим (38)

24.

Не мога да отрека, че усещането се надигаше в мен от дни. Не вярвам да има съдба или предопределение, но когато излязох от Battleboi и тръгнах по притъмнелите улици на Манхатън, ме обзе непреодолимото чувство, че някаква сила на природата се изправя, за да се здрависа с мен.

Влязох в малката си мансарда с нейната хронична нотка самота и почнах да ровя в багажа, който бях донесъл от Париж. Веднага щом казах довиждане на Battleboi реших, че единственият начин да преровя стотиците правителствени обяви, които застрашават живота ми, е да поискам от Бен и Марси да ми предадат това, което са открили. Честно казано, не смятах, че хакерът или аз разполагаме с времето и уменията да повторим свършеното от тях. Най-накрая открих каквото търсех — сакото, с което бях онази вечер в „Плаза Атене“, когато се срещнахме. В джоба му беше визитката, която ми бе дала Марси и която бях взел с неохота.

Вече беше късно да им звъня, но го направих рано следващата вечер. Обади се Марси.

— Аз съм Питър Камбъл — казах тихо. — Запознахме се в Париж.

— Не ти беше нужно много време, за да се обадиш — каза тя, след като преодоля изненадата си. — Радвам се да те чуя. Къде си?

— В Ню Йорк, за известно време — отговорих, предпазлив както винаги. — Питах се дали с мъжа ти бихте имали нещо против да ми дадете материалите от издирването на Скот Мърдок, за което ми разказахте.

— Бен не е вкъщи… но разбира се, не виждам защо не.

— Благодаря — казах с облекчение. — Мога ли да дойда да ги взема?

— Не тази вечер. Ще ходим на кино, а утре ще вечеряме с приятели. Какво ще кажеш за петък, към седем?

Забавяне от два дни беше доста по-дълго, отколкото ми се искаше, но позицията ми не ми позволяваше да възразя. Благодарих й, записах адреса и затворих. След като съм много опитен професионалист, човек с умения в занаятите на подмолния свят, човек — мисля, че го споменах, — обучаван да оцелява в ситуации, при които другите най-често умират, би било нормално да се очаква да съм в състояние да предвидя евентуална засада. Но не — гимназиалната учителка, израснала в Куинс, ми погаждаше номер, а на мен не ми мина и през ума, докато не прекрачих прага на апартамента.

Осветлението беше приглушено, уредбата свиреше „Хей, Джуд“, стаята беше изпълнена с аромат на домашни ястия, масата беше подредена за трима — оказах се поканен на вечеря. Предположих, че цялата вечер ще ме увещават да променя решението си за семинара на Брадли, но вече нямаше измъкване, не и след като тези хора бяха работили месеци, за да съставят досие на живота ми, а аз исках да получа документацията им.

— Не трябваше да си правите този труд — казах и пуснах най-добрата си имитация на усмивка.

— Това е най-малкото, което можем да направим — отвърна Марси, — като вземем предвид неприятностите, които ти създадохме.

Брадли се появи с протегната ръка и ме попита какво ще пия. Аз обаче бях в един от периодичните си интервали на въздържание — бях решил, че Ню Йорк ще е ново начало, идеална възможност да опитам да се изчистя, при това този път не само на думи — дори бях взел графика за сбирките на местните Анонимни наркомани. Понеже лесно се пристрастявам обаче, не бях в състояние да правя каквото и да било умерено — дори трезвеността, — така че се отказах и от алкохола. Вечерта щеше да е дълга.

Брадли ми даде минерална вода и когато Марси отиде да погледне какво става с вечерята, отпи глътка от питието си и ме заведе в бялата стая в края на вселената. Само дето вече не беше бяла стая — килимът си беше на пода, пердетата си бяха на местата и единствената следа от отчаяната драма, разиграла се между стените й, беше физиотерапевтичното оборудване в единия ъгъл.

И имаше десетки кутии с папки. Брадли ги посочи и се усмихна.

— Това е животът ти, господин Мърдок.

Стъписах се от мащаба на разследването им — папките бяха пълни с компютърни разпечатки, дискове и копия от всичко — от годишниците на академия „Колфийлд“ до ежегодните доклади на агенциите на ООН. Взех случайна папка — и видях в нея списък на псевдонимите, които бях използвал.

Брадли — наблюдаваше ме, докато разлиствах документите — каза:

— Говорихме с Марси Имаш ли нещо против да те наричаме Скот?

— Какво му е лошото на Питър Камбъл? — попитах.

— Просто си помислих… поне между нас… ще е по-лесно да използваме истинското ти име — винаги сме мислили за теб с него.

Погледнах го.

— Проблемът, Бен — казах, — е в това, че Скот Мърдок също не е истинското ми име.

Брадли се вторачи в мен. Дали не го лъжа, дали не прибягвам до един последен гамбит, за да го отклоня от следата, която е следвал така усърдно, или пък е някакъв нелеп опит за шега от моя страна?

Посочих списъка с псевдонимите.

— То е като всички останали. Поредната фалшива идентичност — друго време, друго място, друго име. — Свих рамене. — Такъв е животът ми.

— Но… бил си Скот Мърдок в училище… като дете… години преди тайния свят — каза той. Изглеждаше още по-объркан.

— Знам. Никой не би избрал това, което се случи — но така се получи в края на краищата.

Направо виждах как мозъкът му щрака — детско име, което не е никакво истинско име, фактът, че ме няма сред погребаните, фактът, че не съм наследил никое от богатствата на Мърдок. Погледна ме и разбра — бил съм осиновен, не съм биологичен син на Бил и Грейс Мърдок.

Усмихнах му се — една от усмивките, в които няма никакъв хумор.

— Радвам се, че не сте опитали да стигнете до онова, което е преди Скот Мърдок. Всичко преди Гринич е само мое, Бен. Не искам да го вижда никой друг.

Мисля, че ме разбра — че това е предупреждение. Трите стаи от лошата страна на Осмата миля, чертите на жената, които избледняват в паметта ми с всяка година, истинското име, което ми е дала — това е самата ми същност, единствените неща, които съм притежавал и които са си неоспоримо мои.

— На кого му пука за някакво си име? — каза Брадли накрая и се усмихна. — Пит е чудесно.

Марси ни извика и вечерта тръгна в посока, каквато изобщо не бях очаквал. Като начало, Марси беше великолепна готвачка, а ако храната не подобрява настроението ти, значи най-вероятно си със свръхнаднормено тегло. Освен това двамата изобщо не споменаха семинара и трябва да призная, че сякаш изобщо не мислеха да ме агитират. Започнах да се отпускам и си помислих, че знаят толкова много за мен и миналото ми, че — поне за тях — би трябвало да е все едно че вечерят със стар приятел.

Брадли имаше десетки въпроси за книгата и случаите, които коментирах в нея, а Марси изпитваше видимо удоволствие да гледа как умният й съпруг се опитва да ме закове с подробности, за които нямах право да говоря. При един особено разгорещен изблик тя се засмя и отбеляза, че никога през живота си не го е виждала толкова ядосан. Погледнах я и нямаше как да не се засмея и аз.

Когато някой те кара да се смееш, когато те е поканил в дома си и е положил всички усилия да се почувстваш добре дошъл, когато ти е дал материали, които биха могли да спасят живота ти, и ти е помогнал да ги свалиш на улицата и да ги натовариш в таксито, когато стоиш под улична лампа в Манхатън и единственото, което те очаква, е апартамент, който е толкова студен, че си го нарекъл „Лагер Безнадежда“, след като си се загубил в собствената си страна и обещанията на света са се оказали кухи, след като те е обзело натрапчивото чувство, че те очаква бъдеще, което не е особено приятно — когато този човек ти се усмихва и стиска ръката ти, когато ти благодари, че си дошъл в дома му, и казва, че няма как да се свърже с теб — изправен си пред труден избор.

Спрях. Опитът и знанията ме караха да напиша фалшив телефонен номер и да си замина с папките им. За какво ми бяха те двамата повече? Обаче си помислих за топлотата, с която ме посрещнаха, за радостта на Брадли заради музиката, която е из брал да слушаме — и не можах да го направя. Извадих мобилния си телефон, извадих на екрана телефонния си номер и го показах на Марси, за да го запише.

През следващите седмици ми се обаждаха и ходехме на кино или в някой клуб, за да слушаме по цели нощи старите блусари, които Брадли обичаше — винаги само тримата. Слава богу, така и не опитаха да ме запознават с жени и не споменаха семинара на Брадли.

През това време той премина през поредица физически и физиологически изследвания и — за негова радост — го оцениха като годен да се върне на работа. Все още куцаше и заради това не го товареха с тежки задачи, но въпреки всичко понякога ми се обаждаше късно вечер, за да ме попита дали не искам да погледна някое местопрестъпление, което според него би ме заинтригувало. Една вечер ми остави съобщение, докато присъствах на редовна сбирка на АА. По това време вече посещавах Анонимните алкохолици — както би казал Толстой, всички наркомани са еднакви, докато всички алкохолици са смахнати посвоему. Сега присъствах на много по-интересни сбирки и си казах, че ако ще прекарам живота си в трезвеност, по-добре да се забавлявам.

Сбирката — провеждаше се в олющена църковна зала в Уест Сайд — свърши и оставих останалите отритнати да се шляят във фоайето. Тръгнах на изток, наслаждавах се на необикновено топлата вечер и едва когато видях готическите кули на Дакота Билдинг проверих телефона си за съобщения. Видях номера на Брадли и реших, че е изровил още някой призрак от времето на рокендрола, така че се изненадах, когато натиснах бутона и го чух — за първи път, откакто се познавахме — да иска помощ.

„Имам убийство, което е много странно“ — казваше съобщението. Не обясняваше нищо повече от факта, че става дума за млада жена. Даваше адреса на долнопробен хотел, където искаше да се срещнем.

Казваше се „Истсайд Ин“.