Тери Хейс
Аз съм пилигрим (30)

16.

„Какво каза той? — изкрещял Тлас сам на себе си. — Какво каза този задник за очите ми?!“

Сарацина наблюдавал как паниката пронизва тъмните ириси — всъщност нямал желание да обяснява на Тлас какво прави, но искал приливът на адреналин от страха да разшири зениците и да напълни органите с кръв. Колкото повече кръв, толкова по-дълго очите биха приличали на живи, след като бъдат извадени.

— Не те познавам — казал му Сарацина, — така че няма нищо лично.

Но, разбира се, Сарацина го познавал — познавал го така, както познавал във въображението си онези, които отвели баща му към килията в Джеда преди много години.

„Нищо лично!?“ — изкрещял Тлас в главата си. Бил прав — този тип наистина бил фанатик — фанатиците винаги казват това. Опитал да мобилизира всичките си скрити сили, всяка капка енергия, напрегнал се, за да накара мускулите си да действат, опитал да се освободи. Сарацина наблюдавал лекото потрепване на тялото му. Било много тъжно всъщност.

Очите на Тлас се напълнили със сълзи — от страх, безсилие, омраза. Сарацина протегнал ръка, взел найлоновия плик, развързал кордата и го отворил. Вътре имало комплект хирургически инструменти и той ги показал на Тлас. Още една доза страх и адреналин, както се надявал. От един от джобовете на плика извадил инструмент — петнайсетсантиметров скалпел.

Тлас се втренчил в него — шибан скалпел? Трябвало да направи нещо! Каквото и да е! Страхът бил налице, забелязал Сарацина със задоволство.

— Мисля да започнем с дясното око — казал той.

Като мобилизирал всички мускулчета в тялото си, Тлас успял да проговори.

— Не… — изпъшкал приглушено.

Сарацина не показал с нищо дали го е чул.

— Отстраняването на око е сравнително лесна процедура — обяснил той спокойно и вдигнал скалпела.

Тлас изстинал от ужас и отчаяние, докато гледал как скалпелът се плъзга към най-уязвимата част от тялото му — както смятат повечето хора. Острието станало огромно над дясното му око, когато докторът задържал клепачите отворени с палец и показалец. С едно умело движение започнал да ги изрязва.

— Технически това се нарича енуклеация — обяснил Сарацина. Тлас си помислил, че ще повърне — искал да повърне. Искал да направи всичко, което би накарало лудия да спре.

Рукнала кръв, която частично закрила полезрението на дясното му око. Усещал палеца на откачения да бърка между костта на носа му и окото и да отделя очната ябълка. Сарацина намерил мускула, който държи окото в очната кухина, и срязал сухожилието!

Тлас се давел под бушуващи вълни от болка. Обаче все още виждал с окото, подложено на операция. Ха! Нямало да се получи! Сарацина намерил последната котва, зрителния нерв и кръвоносния съд, който се вие около него. Срязал ги.

Половината от видимата вселена на Тлас изведнъж изчезнала, превърнала се в черна дупка. Очната ябълка изпаднала.

Сега Сарацина трябвало да действа бързо — да стисне кръвоносния съд на окото с лигатура, за да запази възможно най-много кръв вътре, след което да го сложи в лед, за да забави разложението. Поради същата причина било необходимо и климатикът на джипа да работи с пълна мощност. След това насочил вниманието си към лявото око — извършил тази операция два пъти по-бързо от първата.

След секунди Тлас загубил и втората половина от вселената си, а болката била толкова силна, че съзнанието му не си давало сметка, че вече е съвсем сляп.

Сарацина отключил джипа, прекосил паркинга бегом и стигнал до главния вход на института. В ръка държал двете очи на Тлас, старателно положени в двата контейнера, пълни с лед.

Но това било само първата част от ребуса — следващият проблем бил тежестта.