Тери Хейс
Аз съм пилигрим (144)

7.

Коридорите продължаваха с километри. От всяка страна имаше шестметрови автоматизирани складови конструкции, които се издигаха като паметници — просто въвеждаш номер от каталога, име или някакъв друг елемент от наименованието на документа и конструкциите се задвижват, за да открият нужните архивни кутии. Имах чувството, че се намирам във вътрешността на гигантски компютърен диск.

Имаше осемнайсет еднакви етажа, до един запълнени с хартиени архиви — суровите данни от години следене, предателства и подозрения. Скритият под регионалната централа на Мабахит и свързан с централен атриум комплекс изведнъж се изпълни с хора, търсещи из рафтовете и измъкващи кутии с документи. Директорът бе удържал на думата си и бе докарал тук всички агенти и служители, които бе успял да открие.

Бях слязъл от конферентната зала и сега седях до неколцина старши агенти в команден център, увиснал над атриума. Наблюдавах как на всеки етаж екипи мъже разгръщат жълтеникави папки и претърсват планини от информация, за да открият някаква следа, някакво споменаване на човека, чийто баща е бил екзекутиран в Саудитска Арабия преди толкова много време.

Три часа гледах как ровят, три часа в хранилище без прозорци, сред мъже, които не докосват алкохол, но пушат по две кутии цигари на ден, три часа отброяване на всяка минута, и бях толкова близо до отчаянието, колкото изобщо бих могъл да бъда. Естествено, когато един от седящите край мен каза, че първият екип тръгва да разговаря с хора, които биха могли да допринесат с нещо за възстановяването на прекъснатия разказ, грабнах сакото си и тръгнах с тях.

Тримата агенти бяха корави мъже. Най-младият беше на двайсет и няколко и интелигентността му беше колкото на растение — имах чувството, че се налага да го поливат, за да не изсъхне. Взехме още осем от колегите им и потеглихме в конвой от черни джипове с толкова затъмнени прозорци, че все едно пътувахме в полунощ. Сигурен съм обаче, че изпълняваха истинската си цел идеално — обикновен човек нямаше как да не изпита страх, когато ги види да минават.

Кръстосвахме простиращия се на километри град — четири и половина милиона същества, закотвени сред пустинята, половината от които по всяка вероятност служители на Арамко — най-голямата нефтена компания на света — и разпитвахме за семейство, изчезнало преди много-много години. Седяхме в маджлис — официалната гостна на по-бедните къщи, далече от центъра на града — и разпитвахме мъже, чиито ръце трепереха, виждахме чернооки хлапета да ни наблюдават от тъмни коридори, зървахме жени, покрити от глава до пети с бурки, да бързат да се отдалечат при пристигането ни. Посетихме един възрастен човек, Саид бин Абдула бин Мабрук ал Биши — държавния екзекутор, обезглавил бащата на ал Насури, — с надеждата осъденият в последния момент да е споменал нещо за кариерата или бъдещето, което желае за сина си. След това отидохме до скромна малка къща, достатъчно близо до водата, за да усетя миризмата на сол, и поради някаква причина, която не можех да обясня, я снимах с мобилния си телефон. Това беше родната къща на ал Насури и разпитахме човека, който се бе нанесъл там, след като семейството заминало, защото би могъл да е чул нещо през следващите години.

Никой не знаеше нищо.

Най-накрая решихме да починем и спряхме в крайпътно заведение, за да пием кафе. Седяхме вън и слушахме разказите на двайсетгодишния идиот за момичето, което срещнал в Мароко, когато телефонът иззвъня и ме поканиха да се прибера незабавно.

Екипът беше събран в единия край атриума, където имаше няколко работни места. Пространството все така беше изпълнено с цигарен дим. Директорът стоеше край една маса пред отворена кутия от архива и още много други струпани на пода наоколо. От тях се показваха пожълтели доклади, транскрибирани разговори с информатори, клюки и слухове.

Директорът обясни, че стигнали до кутия, която съдържала материал без стойност, както смятали, за някои консервативни джамии в Бахрейн.

— Една тънка папка обаче се оказа интересна — каза той. — Отнася се за малка джамия край Манама, столицата.

Погледна ме, за да види дали разбирам последиците от това, което ми говори.

— Джамията на Закария ал Насури? — попитах. Стараех се да говоря спокойно, да не издавам пристъпа на надежда, който ме обзе.

Той кимна.

— Папката съдържа обичайния кух анализ и няколко непълни регистъра на членовете, но сред тях беше заровено това. — Вдигна документ от три страници на арабски. — Преди пет години наш агент от ниско ниво разговарял със саудитец от благотворителна организация, който доставял храни и медикаменти на бежанците в Ивицата Газа. Докато разтоварвали камиони за някаква порутена болница, чул за човек, докаран същата вечер, след израелско ракетно нападение. Когато свършил работата си, се качил горе, за да поговори с ранения и да разбере дали може да му помогне с нещо. Мъжът, който имал рани от шрапнели близо до гръбначния стълб, периодично изпадал в делириум и се свестявал, така че саудитецът прекарал с него почти цялата нощ.

Директорът млъкна за момент, погледна документа, прецени фактите.

— Както изглежда, раненият е бил лекар и в един момент, в полусъзнание, споменал, че някога е членувал в джамия в Манама. Това е причината докладът да попадне точно в тази папка. Всички сметнали, че е от Бахрейн, обаче няма как да е било така, защото по-късно, отново в полусъзнание, човекът казал, че баща му бил обезглавен публично…

Наведох се напред толкова бързо, че насмалко да падна от стола, и казах:

— В Бахрейн няма публични обезглавявания.

— Точно така. Има само в една страна.

— Саудитска Арабия — отвърнах.

— Да. Изглежда, мъжът е пътувал с кола, с жена си, палестинка, и детето си, когато са попаднали под ракетен обстрел. Никой не знае дали колата е била цел, или е пострадала случайно. Жената умира, но не веднага. В бълнуването си той разказал, че я държал в ръцете си и тя го накарала да обещае — да обещае пред Аллах, — че ще се грижи за детето им. Момчето оцеляло с леки наранявания…

— Хвала на Аллах — казаха всички наоколо на арабски.

— Но майката е знаела, че за детето трагедията е двойна. Не само губело нея, но и е страдало от…

— Синдрома на Даун — казах високо.

— Откъде знаете?

— Определено е той. Ал Насури — казах и се изправих, защото трябваше да освободя прилива на нервна енергия. — Това е неговият син, виждал съм момчето. Къде го е изпратила болницата? В сиропиталище?

— Точно така.

— Което се поддържа от Бригадите на мъчениците на Ал Акса? Виждал съм разписките. — Сега разбрах защо Лейла Кумали не е изпращала парите на УНИЦЕФ.

— Какво друго? — попитах, може би малко по-рязко, отколкото предполагат добрите маниери, но всички бяха под пара и никой не забеляза.

— Името на убитата жена е Амина Ебади — поне това име е използвала, защото много палестинци използват псевдоними или партизански имена. Опитахме да я открием, но не намираме нищо.

— Добре, а той? Докторът? — попитах. Гласът ми трепереше от напрежение. — Този, който е разговарял с него, научил ли е с какво име се е движел?

— Това е странното. Докторът бил в ужасно състояние, но когато саудитецът се върнал на следващата вечер, бил напуснал болницата. Вероятно се е изплашил да не би да е казал нещо излишно, докато е бълнувал.

— Името му, директоре! Имаме ли име?

— Не.

Вторачих се в него.

— Значи нямаме нищо? Нищо повече?

Той кимна.

— Преровихме всичко. Първоначалният доклад не е бил последван от никакви действия. Сметнали са, че не е от особено значение…

— До този момент — казах с горчивина. Наклоних глава назад и опитах да дишам. Новината сякаш изсмука въздуха — и енергията — от помещението. Агентите и директорът ме гледаха с очакване, но аз трябваше да мисля.

Знаех повече за Закария ал Насури, отколкото той би искал да знае който и да било таен агент. Знаех, че е роден и израснал в Джеда, че е присъствал, потресен, на площада, на който са обезглавили баща му, и че майка му е заминала да живее в изгнание в Бахрейн. Знаех името на джамията в Манама и че останалите й членове са му помогнали да замине за Афганистан, за да се бие с руснаците. Че в края на войната си е купил смъртен акт, някак се е сдобил с нов паспорт и е изчезнал в необозримия арабски свят. Че е учил медицина, дипломирал се е като лекар, срещнал е палестинка, която е използвала името Амина Ебади, и се е оженил за нея. Че двамата са работили в недокументираната беззаконна граница — бежанските лагери в Ивицата Газа, ада на земята, ако има такова нещо. Сега знаех, че семейството е пътувало с малкото си дете, когато колата им е била ударена от израелска ракета, при което майката е умряла, а докторът е бил ранен. Детето е било взето в сиропиталище, а докторът вероятно е помолил сестра си, Лейла, да помогне. Изпълнен с омраза, без семейни отговорности, с помощта на знанията си, придобити като лекар, и с пороя информация, която може да се открие в интернет, се е заел със синтез на вируса на едрата шарка. Върнал се е в Афганистан, за да го изпробва — и тогава го чухме да говори по телефона, разтревожен за любимото си дете, единствената връзка с покойната му съпруга.

А след това? След това музиката спираше и нямаше нищо. Кой е той сега, какви имена използва и — по-важното — къде е?

— Път назад — казах тихо. — Някак буташ напред, а откриваш път назад.

Никой не знаеше дали си говоря сам, или предлагам нещо на всички. Вероятно и аз самият не бях наясно.

— Това е всичко, което знаем за този човек — каза директорът и посочи с жест етажите с автоматизирани рафтове. — Нямаме име, самоличност или някаква следа. Поне не тук.

Беше прав и тишината погълна всичко. Мобилизирах се и през димната завеса погледнах хората му. Вече нямаше път назад, за никого от нас, надеждата си бе отишла и знаех…

Бяхме го изпуснали.

Постарах се да не показвам отчаянието си и леко изправих рамене. Бил винаги ми казваше, че няма оправдание за лошите маниери, а аз дължах нещо на саудитците.

— Направихте повече, отколкото се надявахме — казах тихо. — Задачата беше неблагодарна, но вие се справихте с талант и умения. Благодаря ви от цялото си сърце.

Може би за първи път чуваха искрена похвала вместо кухи ласкателства и долових гордостта по лицата на мнозина от тях.

— Jazak Allahu Khairan — казах накрая. Произношението ми беше кошмарно, но пък това беше една от малкото цели фрази на арабски, които си спомнях от предишното си посещение. Беше традиционен начин да благодариш: „Нека Бог те възнагради с благословия“.

— Wa iyaki — отговориха всички и се усмихнаха на опита ми. Отговорът означаваше: „И теб също“.

Това беше сигналът, от който се нуждаеха всички. След това се надигнаха и започнаха да събират нещата си. Останах на мястото си, сам, отчаян. Трябваше да открия нов път напред, маршрут, пътека. Трябваше ми чудо.

Спуснах се през каталога на професионалната си памет, оставих ума си да се рее из всички неконвенционални пътеки, но се върнах с празни ръце.

Бях идентифицирал Сарацина, но не го познавах, бях го открил, но не знаех къде да го намеря, той беше някой и никой. Това беше истината и нищо на света не можеше да я промени.

Погледнах си часовника.