Тери Хейс
Аз съм пилигрим (184)

47.

Треската ме раздираше през следващите дни и нощи, така че докторът почти не излизаше от малката стая. По-късно ми каза, че стоял край мен, отпивал от бездънна чаша „Джак Даниълс“ и слушал как бродя из забележителен пейзаж от видения.

Чул ме да разказвам за мъж, завързан за дъска, който се дави в безкраен океан, за баща, обезглавен под жаркото слънце, за град, чиито жители кървят поради неизлечим вирус, за дете със синдром на Даун, което ще го бесят. Каза ми, с усмивка, че умът бил странно нещо — и че при пристъпите на треската и високите дози лекарства е в състояние да измисли какви ли не фантазии.

Само да знаеше…

Разтревожен, че ужасите се сгъстяват, и убеден, че това е реакция към лекарствата, решил да ги намали рязко. Може би заради тази промяна, или просто природата се е намесила, но треската отслабна и кошмарите намаляха. Когато най-накрая успях да поема някаква твърда храна, той реши да излезе до селото, за да купи продукти от магазините. Реших, че му е свършил бърбънът.

Върна се разтревожен. Каза ми, че пристигнали мъж и жена, които твърдели, че са туристи, тръгнали да обикалят, и уж случайно подпитвали из кафенетата дали напоследък не са минавали и други американци.

Не се съмнявах, че Шепота и армията му ще ме открият рано или късно — хората говорят, „Ешелон“ слуша, някой ще влезе в архива и ще попадне на доклада за смъртта на Мак преди толкова много години. Не се страхувах от тези непознати обаче — знаех, че са изпратени да ми помогнат, ако имам нужда — и въпреки това нямах намерение да говоря с тях. Бях развалина, но бях изпълнил дълга си, никой не би могъл да иска от мен нещо повече от това и как точно ще се препъвам през останките от живота ми си беше лично моя работа.

Не казах на доктора нищо за пришълците, но забелязах, че с напредването на деня той все повече се тревожи заради това, което е почукало на вратата му. Вечерта слязох бавно в кухнята за първи път и установих, че докторът е забележителен готвач. Докато подправяше своя специалитет, както го нарече — агнешко, мариновано с мащерка и чесън, — ме попита дали още пея „Миднайт Спешъл“.

— Питаш ме дали мисля за Мак? — отвърнах. — По-често, отколкото смятах, че е възможно.

— И аз — каза той. — Ужасна нощ. Точно след като ти си тръгна, долетя хеликоптер. Беше за трупа, нали?

— Да.

— Къде е погребан? — Питаше уж между другото, но усещах накъде бие.

— В Арлингтън — отговорих.

— Военен ли беше?

— Разбира се. Само дето се сражаваше във война, която не е обявена.

Докторът остави подправките и се обърна — беше стигнал до това, което го интересуваше.

— Ти също ли, Джейкъб?

— Това тревожи ли те, докторе?

— Разбира се, че ме тревожи! Тревожа се от вечерта, когато пристигна. Когато си легна, отворих раницата ти. Вътре видях пистолет, покрит с нагар от стрелба, и достатъчно патрони да въоръжиш някоя малка африканска държава. А сега се появяват двама души и започвам да се питам кога ще започнете да се стреляте!

Беше свестен човек, беше постъпил добре с мен и заслужаваше честен отговор.

— Да. Аз също съм войник.

— Редовен или наемник?

Усмихнах се.

— Нека го наречем призован на служба.

— ЦРУ или нещо по-лошо?

— Мисля си, че е по-добро, но зависи от гледната точка.

— А хората в града?

— Наши са. Тук са, за да се уверят, че всичко с мен е наред.

— Сигурен ли си?

— Не са убийци, докторе. Ако бяха, вече щяхме да сме трупове. Няма за какво да се безпокоиш. Имаш думата ми.

Видях, че се успокои, и бях доволен, че стана така.

След няколко дни — малко след мръкване — на вратата се почука. Нещо — силата на чукането, фактът, че портата на двора не проскърца, ме обезпокои.

Кимнах на доктора да отвори, а аз възможно най-бързо се качих до спалнята, където имаше малко прозорче към предния двор и входната врата. Отпред стоеше мъж на около трийсет години, облечен като турист, но толкова жилав, толкова зареден с напрежение, че дрехите биха заблудили само наивник.

Докторът отвори вратата и туристът му каза, че искал да говори с човека, пристигнал в къщата му преди няколко седмици. Докторът му каза, че единственият му гост е бил брат му, семейно посещение, и че си заминал за Австралия преди няколко дни.

Агентът само кимна. Вероятно бе инструктиран да се държи спокойно.

— Добре. Ако брат ви се върне — каза той — и по някаква случайност разберете, че е американец с рана от куршум в рамото, ще му дадете това, нали?

Подаде му запечатан пакет и си тръгна.

След няколко минути, в кухнята, отворих пакета пред очите на доктора. Отвътре изпаднаха няколко писма. Той се ококори, когато видя, че първият плик е с печата на президента на Съединените щати.

Още повече се изненада, когато не му обърнах внимание и огледах останалите писма. Познавах почерка на единия плик — беше на Шепота — и го сложих до писмото на президента.

Имаше още две писма. Едното беше в плик от нюйоркската полиция, с името на Брадли отзад, а другото — надраскано със странен почерк — беше адресирано до Овалния кабинет и имаше бележка: „Моля, предайте това на човека, който понякога нарича себе си Джуд Гарет“. Знаех от кого е.

Взех тези две писма и се качих в стаята си.