Тери Хейс
Аз съм пилигрим (43)

29.

Сарацина — наскоро пристигнал в Афганистан — пътувал бързо, движел се по слабо населените долини, доколкото можел, винаги на изток. Минали били двайсет години, откакто бил в страната като млад муджахидин, но все още виждал следи от старата Съветска война: изоставени артилерийски позиции, ръждясали оръдия, колиби на козари, разрушени от бомбите.

По долините текат реки и потоци, които предлагат безопасност. Плодородните ивици от двете страни на коритата са засети само с едно — марихуана — и високите, натежали от влага стебла са добро прикритие от американското оборудване за термонаблюдение.

Накрая обаче се наложило да се отдалечи от долините и да се изкачи на опасните планини Хиндукуш. По стръмните гористи склонове следвал пътеките на дървосекачите с надеждата американските безпилотни разузнавателни апарати да видят товарните му коне и да решат, че е поредният бракониер. Над линията на дърветата обаче, където всяко вдишване е усилие поради надморската височина, вече нямал прикритие и се налагало да ускори темпото още повече.

Късно един следобед му се сторило, че вижда в далечината планинския сипей, на който свалил първия си хеликоптер, но поради изминалото време нямало как да е сигурен. Изкачил се още по-високо и преминал тесен хребет, където попаднал на гилзи и остатъци от ракети от доста по-нова реколта.

През последните двайсет години Афганистан не познава почти нищо друго освен войната — на мястото на руснаците дойдоха племенните вождове. Талибаните на молла Омар победиха вождовете. Америка търсеше Осама бин Ладен и унищожи талибаните. Вождовете се върнаха. Сега Съединените щати и коалиция от съюзници воюваха, за да не допуснат завръщането на талибаните.

Остатъците от муниции му показали, че вече трябва да е близо до провинция Кунар — наричана от американците „централа на врага“ — и наистина същата нощ чул хеликоптери „Апачи“ да реват долу над долината, както и AC-130, за който хората казвали, че изстрелва куршуми, големи колкото бутилки кока-кола.

През следващите дни го спирали много пъти — предимно патрули на НАТО и САЩ, но също така и два пъти подивели мъже, които твърдели, че са членове на Антикоалиционната милиция, но той знаел, че са талибани с различни тюрбани. Казвал им едно и също — че е дълбоко религиозен ливански лекар, който е набрал средства от джамиите и от индивидуални дарители, за да изпълни медицинска мисия на добра воля. Целта му била да оказва помощ на мюсюлманите в отдалечените райони, където, поради разрушената от войните инфраструктура, вече нямало никакви клиники и лекарите били избягали.

Казвал, че е изпратил материалите си с кораб от Бейрут до Карачи, летял дотам със самолет, купил пикап, шофирал през Пакистан до Афганистан и после, на пазара Шадъл — най-големия пазар за опиум на света — сменил пикапа срещу конете. Всичко това било самата истина и дори имал евтин цифров апарат, на който можел да покаже снимки как се грижи за болните и прави инжекции на деца в различни разрушени села.

Това — заедно с факта, че всеки път, когато претърсвали кервана му, откривали голямо количество медицински материали — успокоявало страховете и на двете страни. Единствените неща, които носел и будели въпроси, били плоча от дебело подсилено стъкло и няколко чувала негасена вар. На всеки, който се интересувал, той обяснявал, че стъклото се използва за плоскост, която се стерилизира лесно, и че върху него размесва препаратите. Негасената вар? А как иначе да унищожава превръзките и тампоните, с които лекува всичко — от гангрена до морбили?

Никой не си правел труда да бръкне по-дълбоко в дисагите, в които носел дрехите и резервните си сандали. Най-отдолу носел сгъваем „шлем“ с прозрачен лицев предпазител, кутия еднократни дихателни маски, черен костюм за биозащита, гумени ботуши, ръкавици, подплатени с кевлар, и ролки специална лепенка, с която можел да запечата всички пролуки — от шлема до ботушите. Ако някой откриел екипировката и го попитал, смятал да каже, че сред копитните животни често се среща антракс — включително при козите и камилите — и че все пак няма намерение да умира заради работата си. Като допълнително доказателство щял да покаже ампулите с антибиотик, които носел — откраднати от болницата в Ливан, в която работел — и с които стандартно се борели с това заболяване. Обаче мъжете, на които попадал, били войници — бунтовници или редовни — и търсели оръжия и експлозиви, така че никой не попитал.

Единственият път, когато лъжел направо, бил ако някой го попита накъде се е запътил. Свивал рамене, сочел багажа си и отговарял, че дори няма карта.

— Накъдето ме отведе Господ.

Обаче имал карта — била в главата му и знаел съвсем точно къде отива.

В три случая войници на НАТО, след като го претърсвали, му помагали отново да натовари багажа си на конете. Най-трудно било да се вдигнат и закрепят двата тежки акумулатора за камион на животните най-отзад. Използвал ги, за да захранва две хладилни чанти, и войниците се усмихвали на изобретателността му. Вътре имало поставки с малки стъклени шишенца, които биха помогнали на безброй деца — ваксини срещу детски паралич, дифтерия, коклюш. Сред тях, неразличими, освен по партидния номер, имало две шишенца, съдържащи нещо съвсем различно.

По онова време се предполагало, че на планетата съществуват само две разновидности на вируса на едрата шарка, съхранявани за научни цели. Единият бил в буквално недостъпния Център за контрол на заболяванията в Атланта, а другият — в руско съоръжение, наречено „Вектор“, в Сибир. Обаче имало и трета разновидност. Без никой на света да знае, освен Сарацина, вирусът бил в двете стъклени шишенца на гърба на единия от жилестите товарни коне, високо в планината Хиндукуш.

Не го бил откраднал, не го бил купил от някой разочарован руски учен, не му били предоставени от провалена държава като Северна Корея, която провежда собствени незаконни експерименти. Не. Забележителният факт е, че Сарацина го бил синтезирал сам.

В гаража си.