Тери Хейс
Аз съм пилигрим (116)

51.

Малкият асансьор се издигна бързо и тихо. Бях нащрек — нямах представа на кое място в къщата е изходът му и дали там няма хора. Кабината спря рязко и чух жужене на електромотор. Когато вратата най-накрая се отвори, видях какво задвижва — голям шкаф за чаршафи, който прикриваше асансьора, се бе преместил настрани. Пристъпих в мрака, измъкнах се бързо от рафтовете със старателно изгладени чаршафи и тихо отворих близката врата.

Надникнах в коридор — беше на втория етаж, в част от къщата, която не бях виждал. Можех да си тръгна веднага — бях открил тайния път към къщата, — но чух глас, приглушен и неразпознаваем. Тръгнах по дългия коридор.

Звукът стихна, но продължих напред, докато не се оказах при голямата стълба към главния вход. Малко по-нататък вратата на главната спалня беше открехната.

Отвътре отново чух гласа — беше Камерън и си помислих, че може би си говори сама, тихо, останала насаме със спомена за мъжа си. Времето беше подходящо — спускаше се здрач — и си спомних как ми каза, че когато лягала на леглото, си представяла, че той е там. Тогава чух втори глас.

Беше женски, на млада американка от Средния запад, ако се съдеше по акцента. Каза нещо за ресторант, а после изведнъж млъкна — и след миг попита:

— Какво е това?

— Не чух нищо — отвърна Камерън.

— Не е звук… Има някакво течение.

Беше права — течението идваше през тунела, нагоре по шахтата на асансьора и нахлуваше през шкафа с чаршафите.

— Да не си оставила вратата в хангара за лодки отворена? — попита Камерън.

— Разбира се, че не — отговори другата жена.

Двете знаеха за тунела — толкова за достойното за „Оскар“ изпълнение на Камерън около любовта към мъжа й.

— Може вятърът да е отворил някоя от вратите долу — каза Камерън. — Задава се буря.

— Не знам. Ще огледам все пак.

— Мислех, че си лягаме — каза Камерън.

— Да. Само минутка.

Чух да се отваря чекмедже, после — метално щракване. От дълъг лош опит познавах звука от зареждан пистолет, така че се обърнах и забързах към шкафа с чаршафи.

Коридорът беше твърде дълъг и веднага си дадох сметка, че ако непознатата излезе от стаята, няма как да не ме види. Свих вляво, отворих една врата и влязох в някаква стая — спалня за гости. Затворих тихо вратата. Надявах се жената да се спусне по голямото стълбище.

Не го направи. Чух стъпките й да приближават и се приготвих да я обезвредя в момента, в който отвори вратата. Подмина — насочи се към задното стълбище, както реших — и й дадох минута, преди отново да изляза в коридора.

Беше празен, така че бързо се върнах до шкафа със спално бельо, изчаках тайната стена да се плъзне на мястото си зад мен и се спуснах с асансьора към тунела. Едва тогава се облегнах на стената и се съсредоточих — опитах да запаметя съвсем точно гласа на тази жена.

Оказа се, че не е било нужно — странно, важен се оказа ароматът на гардении.