Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I Am Pilgrim, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Автор: Тери Хейс
Заглавие: Аз съм пилигрим
Преводач: Владимир Германов
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-545-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3448
История
- — Добавяне
36.
За момент не можех да дишам. Все още стоях на скалите над руините и си спомнях миналото, но мисълта, че гледах телевизия в старата къща на доктора, отне въздуха от дробовете ми.
След като доктор Сидни можеше да гледа английски и американски новинарски канали в много по-отдалечен район, защо аз не можех да ги гледам в Бодрум?
Изтичах до колата.
Беше рано и почти нямаше трафик, така че се прибрах в Бодрум почти толкова бързо, колкото и когато Мак лежеше на седалката до мен Паркирах край тротоара пред хотела, изтичах нагоре по стъпалата и видях мениджъра да излиза от трапезарията.
— А-а-а — каза той усмихнато. — Успех ли донесе пътешествието на огледалата големи като прозорци?
— Съжалявам — отговорих. — Нямам никакво време. Интересува ме кабелната телевизия.
Той ме погледна объркано — защо, по дяволите, ми е да се занимавам с това?
— Пиколото ми каза, че нямате новини на английски в Бодрум. Истина ли е?
— Това истина да — отговори той. — Фирма голям крадец, на име ДиджиТурк, която ни дава канали глупави, няма такава услуга.
— Трябва да има начин — видях Би Би Си, Си Ен Ен и още няколко подобни в едно село наблизо — казах.
Той се замисли за момент, после се обърна и вдигна телефона. Каза нещо на турски, изслуша отговора, после закри слушалката с длан и докладва. Каза, че жена му мислела, че някои хора си купуват цифрови кутии и хващат европейски сателит, който предава новините, за които питам.
— Как се казва доставчикът… сателитът… знае ли тя? — попитах.
Той й предаде въпроса ми, после се обърна пак към мен и предаде отговора:
— Скай.
Скай е британски сателитен доставчик и от престоя си в Лондон знаех, че е платена услуга. Това означава, че има абонати и че ако хората купуват декодери, някъде в организацията трябва да има техен списък.
Качих се бързо в стаята си и се обадих на фирмата в Лондон. Прехвърлиха ме през осем или девет вътрешни номера, докато не открих услужлив човек от северната част на страната, чийто акцент беше кошмарен — все едно дъвчеше йоркширски пудинг.
Отговаряше за абонатите в Европа и ми обясни, че каналите, които ме интересуват, се разпространяват през сателита Астра.
— Този сателит има голямо покритие. Цяла Западна Европа и Гърция. Преди няколко години обаче подобриха софтуера, сигналът се усили и сега може да се лови и в Турция, с деветдесетсантиметрова чиния. Разбира се, пак е нужно да имаш декодер и карта за достъп, но сега доста повече хора са наши абонати.
— А колко са, господин Хауъл?
— В Турция ли? Разбира се, имаме наши хора, преселили се там. Те вземат устройствата и картите със себе си, когато се местят. Има, разбира се, и английски пъбове и клубове — туристите искат да гледат футбол. Има и местни, които харесват програмите ни. Общо са около десет хиляди.
— А можете ли да ги разделите по области?
— Разбира се.
— Колко души са в околностите на Бодрум, да кажем, в провинция Мугла? — попитах и отчаяно се борех надеждите ми да не ме изпреварват прекалено.
— Момент — каза той и чух как клавиатурата на компютъра му трака. — Значи разследвате убийство?
Водеше разговор, докато търсеше данните.
— Да. Млад американец. Обичал е да гледа спорт по телевизията — излъгах. — Опитвам да потвърдя някои неща.
— Ясно — каза онзи. — Около хиляда и сто абонати.
Духът ми полетя. Това означаваше, че хората в Бодрум могат да приемат телевизионните канали, които ми трябваха. Погледнах през прозореца и си представих жената, която търсех, да седи по турски в някоя от белите къщички, да гледа телевизия с декодер от Скай и да записва фрази от различни канали, а после с часове да ги монтира и кодира. Хиляда и сто декодера — търсенето се бе стеснило рязко, — а още не бях приключил разговора.
— Ако махнем англоезичните пришълци и заведенията, колко абонати смятате, че има? — попитах.
— Домакинства ли? Шест-седемстотин, най-вероятно — отговори той.
Бях близо! Шест-седемстотин домакинства означаваше много работа, много изтъркани подметки, докато открия всички, но пък и означаваше, че потенциалните заподозрени са от определена група. Сред тази група беше и жената, която търсех.
— Това добро число ли е? — попита Хауъл.
— Много добро — казах му, неспособен да скрия усмивката в гласа си. — Можете ли да ми дадете списък на абонатите?
— Разбира се, но ще е нужна оторизация. Не се обиждайте, но трябва да сме сигурни, че се интересува ФБР.
— До час-два ще имате официално писмо. Колко време след това ще е нужно?
— Трябва само да изтегля файла и да го изпратя. Няколко минути.
По-добре, отколкото си мислех — много скоро щях да имам списък с шестстотин адреса и този на жената щеше да е един от тях. Напредвах.
— Благодаря — казах. — Не мога да ви кажа колко ми помагате.
— Няма проблем. Имате късмет, разбира се, че ви интересуват само официалните клиенти.
Тържеството ми секна.
— Какво искате да кажете?
— Ами, напоследък има много незаконни потребители…
Започна да ми призлява.
— Използват пиратски декодери — продължи той. — Китайски предимно. Както часовниците „Ролекс“ или чантите „Луи Вютон“, тези хора фалшифицират и декодерите, и картите ни за достъп. Продават ги през малки електронни магазини или интернет кафета, такива места. След като си купиш декодер и карта, програмите ни стават безплатни. Ало, чувате ли ме?
— На място като Мугла — попитах тихо — колко пиратски декодера мислите, че има?
— На такава голяма площ? Десет хиляди, може би повече. Няма начин да се проследи кой гледа каналите ни нелегално, изцяло скрито е. Следващата година, струва ми се, ще имаме технология, която дава възможност за проследяване, но сега…
Не слушах — следващата година всички ние можеше да сме мъртви. Десет хиляди нелегални декодера, без списък — задачата ставаше невъзможна. Благодарих му за съдействието и затворих.
Останах неподвижен — тишината нахълтваше, черното куче на отчаянието хапеше петите ми. Надеждите ми да се извисят така и после да се сринат беше тежък удар. За първи път, откакто бях притиснат, за да се включа във войната, само за няколко мига си бях помислил, че намирам пътя към решаването на проблема. Сега всичко се превърна в прах и бях в настроение да се държа брутално със самия себе си.
„С какво всъщност разполагам?“ — питах се. Бях направил списък на телефонните кабини и поради невероятен късмет с помощта на екип италиански експерти бях останал в играта… И какво друго? Всеки, който може да ходи по улиците без бял бастун, би видял, че това е ужасно малко.
Бях и ядосан. Бях ядосан на шибаните китайци, задето не контролират пиратството на едро над идеите и продуктите на другите хора, бях ядосан на Брадли и Шепота, че не са на линия да ми помагат, бях ядосан на арабите, които смятат, че колкото повече трупове има, толкова по-голяма е победата им. Най-вече обаче бях ядосан на жената и мъжа от Хиндукуш, защото запазваха преднината си.
Отидох до прозореца и опитах да намеря повод за спокойствие. Упражнението със Скай не беше провалено изцяло — от него научих, че жената почти сигурно живее в района, а това беше истински напредък. Погледнах към покривите — беше някъде там. Аз просто трябваше да я намеря.
Опитах да си представя в коя от кабините е стояла и е чакала телефонът да звънне, но нямах данни и можех само да стрелям напосоки. И все пак чувах трафика наблизо и чувах музика — радиостанция, или каквото там свиреше тихо в далечината.
И като се стигна до това, помислих си какво става с анализа на музиката? Какво правят Шепота и останалите — не би ли трябвало Агенцията за национална сигурност да опита да я изолира, да я усили, да я идентифицира?
Бях в настроение да излея яда си. В Ню Йорк беше късно, но не давах пет пари.