Тери Хейс
Аз съм пилигрим (157)

20.

— И какво сега? — попита Брадли.

Бяхме излезли от стаята ми и седяхме в единия край на трапезарията на хотела. Беше шест и половина, рано за вечеря, така че вземахме от чинии с „мезе“. Нямахме апетит, защото тревожността си казваше думата. Бяхме сами — сезонът приключваше и малкото останали гости вече бяха излезли по крайбрежните барове и ресторанти.

— Сега очаквам Кумали да прочете фалшивите имейли. След това се надявам да се свърже с брат си — отговорих.

— Как ще разберем дали се е свързала?

— От „Ешелон“ — казах.

— Какво е „Ешелон“?

— Нещо, което не съществува. Ако съществуваше, щеше да подслушва мобилни и фиксирани телефони, електронна поща и всякакви други комуникации в тази част на Турция. Най-вече би следило една телефонна кабина на шест километра оттук.

— И ако Кумали се свърже с него, кога смяташ ще се случи това?

Същият въпрос тормозеше и мен.

— Вече би трябвало да е получила откраднатата информация — отговорих. — Начинът, по който са я взели албанците, означава, че няма да губи време да се справя с паролите. Ако приемем, че повярва на всичко, което прочете, очаквам да се изплаши сериозно. Ще чете и препрочита, ще търси нови материали от диска, ще губи време. Накрая стъписването ще премине, ако не й е призляло. И тя ще седне на своя компютър в старата си рибарска къща и ще пусне съобщение в интернет форум или сайт за запознанства. Почти веднага след това Сарацина ще получи от този сайт текстово съобщение, с което го осведомяват, че някои, които споделя интересите му, е публикувал текст. За него ще е ясно какво означава това — трябва да се свърже с нея спешно, вероятно в някакво предварително уговорено време. Междувременно Кумали трябва да намери парчета от англоезични новинарски програми и да кодира послание. Безпокойството ще я забави до известна степен, после ще трябва да отиде до телефонната кабина и да го изчака да й се обади. Мисля, че когато всичко това се случи, „Ешелон“ ще е чул каквото трябва, преди полунощ. Ако това не се случи, тя най-вероятно ще е схванала какво се случва в действителност и тогава сме свършени.

— Добре, да речем, че „Ешелон“ чуе. Маккинли ще ти се обади и ще ти каже, че човекът вероятно пътува, така ли? — попита Брадли.

— Да. Ще е кратък. Най-вероятно ще подхвърли нещо от рода на: „Братле, в играта си“.

— Полунощ — каза Бен, погледна часовника над камината и почти се разсмя. — Ще е дълга нощ.

— Да — отговорих спокойно. През годините бях прекарвал много такива нощи и знаех какво е търпение. — Два варианта. Искаш да играеш карти или да чуеш една история?

— Не знам — отговори той. — Историята добра ли е?

— Прецени сам — казах. — Отнася се за една жена, Ингрид Кол.