Тери Хейс
Аз съм пилигрим (92)

27.

Летях за Флоренция привечер. На небето нямаше никакво облаче, великият ренесансов град разстилаше долу главозамайващата си красота. Бях в кабината на самолета на ФедЕкс, отклонен от Истанбул, за да вземе два големи сандъка като специална услуга за ФБР.

Пилотите, двама каубои — англичанин и австралиец, ме поканиха да седна на свободното място отпред. Ако знаех, че по време на целия полет ще спорят за крикет, щях да си остана отзад.

Камион от „Уфици“ излезе на самата писта, за да ни посрещне, и само за няколко минути трима работници от галерията и двамата пилоти свалиха сандъците с кран от търбуха на самолета и ги натовариха на камиона. Сама по себе си Флоренция като град е произведение на изкуството, но повторната ми среща с нея не ми донесе радост. Последния път, когато крачех по улиците й, бях с Бил и сега отново ме обзе съжаление за начина, по който се отнесох с този чудесен човек.

Влязохме в града по здрач, минахме по тесните странични улички, които са се променили твърде малко за последните петстотин години, и спряхме пред висока двойна дъбова врата, която си спомнях смътно. Ателието се помещаваше в отделен комплекс, до музея — няколко стари изби и складове с каменни стени, дебели два метра — в които някога са се съхранявали огромните запаси вино и зърно на Медичите.

Камери следяха всеки сантиметър от уличката и двойната дъбова врата, която се отвори и камионът влезе в голяма зона за сигурност. Слязох от кабината и огледах пултовете, десетината души въоръжена охрана, камерите и мониторите, стоманената врата, която препятстваше влизането по-навътре в сградата. Мястото никак не приличаше на онова, което бяхме посетили преди толкова много години, и не бях изненадан — в началото на деветдесетте „Уфици“ беше бомбардирана от терористи и сега музеят явно не поемаше никакви рискове.

Двама охранители приближиха и взеха отпечатъци от пръстите на работниците и шофьора с ръчни скенери. Въпреки че се познаваха от години, охраната трябваше да изчака централната база данни да потвърди самоличността на мъжете, преди да отвори стоманената врата. Камионът и товарът му потънаха вътре, а аз останах отвън.

Появи се мъж с костюм, уреди да ме снимат, за да ми издадат временен пропуск, и ми каза, че директорът и екипът му ме очакват.

Закачиха пропуска на дрехата ми, а един гард закачи метален проводник за глезена ми, така че да се влачи по пода — по този начин всякакво статично електричество, което генерират дрехите ми, би отишло в земята, без да създава опасност от искра. След грабеж и тероризъм най-големият страх в ателието беше да не бъде предизвикана искра, която да възпламени силно огнеопасните химикали, които се използват в реставрацията.

„Уфици“ е специализирана в реставрирането на големи живописни платна и стенописи и макар след предишното ми посещение да бяха настъпили сериозни промени, директорът ми бе казал по телефона, че все още разполагат с големи фотографски плаки и ваните за химикали, нужни за обработката им. Много скоро тъкмо те щяха да определят бъдещето на мисията ми.

Мъжът с костюма ме заведе до асансьора, качихме се шест етажа и влязохме в нещо, което приличаше на заседателна зала — четири стени от матово стъкло, дълга маса и — от едната страна — двама техници пред компютри, свързани с множество външни дискове.

Три жени и шестима мъже станаха, за да ме посрещнат. Единият ми подаде ръка и каза, че е директорът. Беше изненадващо млад, но дългата му коса беше побеляла и реших, че е от тревогите да не повреди безценните произведения на изкуството. Обясни ми, че през няколкото часа след разговора ни присъстващите в залата се събрали и изработили стратегия за възстановяване на изображение от огледалата. Никой от тях, добави, не таял особени надежди.

— Обаче въпреки това — каза след миг с усмивка — понякога дори реставраторите правят чудеса. Готови ли сме?

Кимнах и той щракна някакъв ключ на стената. Четирите непрозрачни стени станаха прозрачни. Бяха от стъкло, което се нарича течен кристал — електрическо напрежение пренарежда молекулите му и то става прозрачно.

Стояхме в стъкления куб, увиснал във въздуха над забележително пространство.

Голямо хале, може би трийсет метра високо, сводесто и бяло, което може би беше по-старо и от самите Медичи. Долу — изглеждаха малки в огромния обем — имаше хидравлични кранове за местене на тежки статуи, подпори за изправяне на големи картини, вани от неръждаема стомана, достатъчно големи, за да поемат цял обелиск, и помещение за обработка с пара, в което с лекота се отстраняват вековни замърсявания от мрамор и камък. Между тях се движела безшумни, задвижвани с електричество повдигачи, малки мобилни кранове и десетина специалисти с бели престилки. Ателие ли? По-скоро изглеждаше, сякаш НАСА е завзела катакомбите.

Почти точно под нас почистваха картина на Тициан, а недалеч мъже и жени обработваха бронзова врата от Бернини, която някога бях виждал във Ватикана. Най-впечатляващи обаче бяха няколко слепени един за друг панела, фиксирани за едната стена. На тях бяха фотографските плаки, използвани при реставрирането на великата творба, за да служат като вдъхновение или за да напомнят великолепната работа на ателието.

„Тайната вечеря“, на Да Винчи.

Беше в естествен размер и свежа, сякаш е рисувана вчера, и за момент си дадох сметка какво е било усещането на хората, влезли в „Санта Мария деле Грацие“ преди петстотин години и видели стенописа за първи път.

Директорът си сложи безжични слушалки и посочи двете позлатени рамки, подпрени на стената. Огледалата бяха извадени и висяха на мостов кран. Докато гледахме, експертите ги потопиха във вана със синя течност — химикал, който се надяваха да отдели огледалния слой от стъклото, без да го повреди. Ако не успееха или ако сребърният нитрат се разпаднеше, всички щяхме да си тръгнем с празни ръце.

След това спуснаха над ваната голяма шатра, за да я затъмнят.

— Ако успеят да свалят сребърния нитрат, ще го обработват като филмов негатив — не бива да се излага на светлина — обясни директорът.

Бях изпълнен със съмнения. Имаше ли изобщо някаква надежда? Истина е, че хората от „Уфици“ бяха възстановили мраморната „Пиета“ на Микеланджело, след като полудял австралиец я нападнал с чук, но дори и на тях не им се вярваше, че е възможно да свалиш изображение, запечатало се в старо огледало.

Директорът притисна слушалката до ухото си, слуша известно време, после каза:

— Получава се. Слоят е свален невредим.

Докато останалите се усмихваха и ръкопляскаха, той се обърна към мен:

— Сега ще замразят слоя в плоскост от желатин, за да го стабилизират. После отива в тъмното помещение за обработка.

След две минути мъже в бели облекла извадиха от шатрата голяма количка и я качиха на остъклен товарен асансьор. Видях как двете огледала, увити във фолио, се издигат. Асансьорът спря до подобна на куб стая, увиснала на стената над халето. Предположих, че е тъмната стая за фотографската обработка.

— Ще отнеме известно време — каза директорът. — Ще могат да ни кажат дали слоят е уловил някакво изображение едва след като го обработят фотографски.