Тери Хейс
Аз съм пилигрим (132)

67.

Свих рамене и отново се замислих за противоречията в живота на Кумали.

Излязох от хотела и започнах да обикалям лабиринта от тесни улички. След като опитах стотина различни начина да пробия проклетата загадка, се оказах на брега. Беше късен следобед и още топло — последните издихания на лятото преди да нахлуе есента.

Седнах на плажа и се загледах в чуждото море, тюркоазно и неземно в сиянието си. Баща плискаше с вода трите си деца там, където вълните срещат пясъка. Смехът им ехтеше и съвсем скоро започнах да разсъждавам за малкото момче, което няма баща, с когото да си играе, и дори не знае какво означава „синдром на Даун“.

Майката на децата приближи, за да ги снима, а аз си мислех за тихия ужас, който е преживяла Кумали, когато е видяла издайническата единствена гънка на дланта на новороденото си бебе и е осъзнала, че то е онова едно на всеки седемстотин.

Целият свят сякаш забави движението си, искрящата вода от кофичките на децата увисна във въздуха, засмяното лице на бащата сякаш стана неподвижно. Умът ми заора в странна мисъл.

Това, с което разполагаме, наричаме улики, а какво да кажем за нещата, които не сме открили? Понякога липсващото е от по-голямо значение.

Докато тършувах в апартамента на Кумали, не видях нито една снимка на нея с бебето. Нямаше снимка с него и на бюрото й в службата, и като по-голямо дете, нямаше портрети на стената. Не бях открил нищо такова в чекмеджетата, нямаше и край леглото. Защо пазиш албум със снимки от провален брак, но нито една снимка на семейството или на детето ти като бебе? Майките имат такива снимки, нали? Освен ако…

Освен ако не е нейно дете.

Водата продължаваше да виси във въздуха, майката беше вдигнала апарата, бащата беше замръзнал с усмивка на лицето. Зачудих се защо досега не съм се замислил за това — дошла е със сина си в Бодрум преди три години, оставила е съпруга си далече назад, наоколо няма приятели или познати, които да я изобличат. Би могла да разкаже на хората каквато история поиска.

А ако не е нейно дете, чие е?

Водата се плисна на пясъка, майката свали фотоапарата, бащата напръска децата и хукна да бяга.

Беше време за вечеря и реших, че ако побързам, ще стигна до къщата на Кумали преди да е измила чиниите.